— … Който предварително бе инсцениран от вас…
— Грешите. Един противник, най-сетне, с мъжествена външност и непроницаема душа. Ако прибавим и обстоятелството, че вероятно сте пуснали в ход и няколко красиви фрази за високите си идеали…
— Тоя път вие грешите. За разлика от вас, не съм я подлагал на идейна обработка.
— Възможно е. Във всеки случай не вярвам съвсем да сте отминали темата за съдбата на Човечеството с главно Ч. Да прибавим и факта, че бяхте в положението на субект, попаднал в зловеща клопка, което ви осигуряваше ореола на герой. Да вземем под внимание и това, че Дороти ви бе станала любовница, а в подобен случай всяка жена си казва защо да е Дороти, а да не съм аз… Какво повече е нужно на младото същество, за да хлътне? Притискате го с присъщата си безцеремонност в някой ъгъл, целувате го с груба похот и то се разтапя.
Нова грешка — възразявам, този път на ума си. Грейс ме целуна, а не аз нея. Колкото до грубостта, тук сте по-близо до истината, Уйлям. Целуна ме така, сякаш искаше да ми отхапе устните.
— Хипотези, наистина… — произнасям гласно. — И все пак, какво стана с Грейс, освен дето я изхвърлихте?
— Не съм я изхвърлил. Изобщо лъжете се, ако мислите, че хипотезите ми са плод на уязвено самолюбие. Вярно е, че държах доста повече на Грейс, отколкото на Дороти, само че не от излишък на любовни чувства. Учителят винаги се огорчава от провала на своя ученик, особено ако е вярвал в успеха му.
— И все пак не я изгонихте.
— Не, разбира се. Постарах се даже да я предпазя от някои неприятности, като я пратих отново да тропа на машината си. За жалост тя не само тропаше, а и дрънкаше, тъй че се наложи да я преместят на съвсем периферна работа в архивата.
— Дрънкаше? Какво дрънкаше?
— Вечните глупости, нали знаете: когато на една жена й липсва мъж, или ще се впиянчи, или ще влезе в религиозна секта. Тая също бе развила истерията си на религиозна основа — Човечеството с главно Ч. Затуй подозирам, че и тук се проявява вашето влияние, макар че не вярвам да е само вашето. Това се случи точно по време на Виетнамската криза или, ако щете, на Американската криза, на кризата в патриотичните убеждения. Всички изведнъж бяха станали толкова чувствителни…
— А чувствителността според вас е равнозначна на нервна болест.
— Защо „според мене“? Нима делото на Наполеон се оценява по броя на убитите от него хора? Такова нещо не правят дори враговете му. На вас ли трябва да обяснявам, че политиката винаги е свързана с убийства, дори и в мирно време. Мирно време ли? Имало ли е ден без военни действия през целия този мирен период? И кой ще седне да брои труповете?
— Вероятно и Грейс е заела мястото си между тях.
— Е, вие искате да превърнете баналната драма в антична трагедия. Допускам, че Грейс още си е жива, макар и едва ли здрава. Чух само, че са я освободили и от архивата. В нашите служби нямат особен респект към нервноболните или, ако това повече ви харесва, към болезнено чувствителните. Професията ни е такава.
— Това не е вашата професия, Уйлям — произнасям донякъде ненадейно и за самия себе си. — Вие не сте човек на професията.
Американецът леко се надига от креслото и ме поглежда с любопитство, сякаш съм го изтръгнал от летаргията с нещо много забавно. Лицето му изведнаж се оказва разсечено надве от тънкия слънчев лъч и Сеймур машинално замахва е ръка, сякаш за да го отстрани.
— Тъй ли?
— Вие не сте човек на професията — повтарям лениво. — Знам, че я упражнявате, изпитал съм го на гърба си, изпитвам го дори в момента, но вие не сте от занаята. Вие сте прекалено склонен към разсъждения, към академично наливане от пусто в празно, изобщо роден сте за университетска кариера…
— Аз я имам тази кариера, Майкъл.
— Да, знам. И това само потвърждава моята версия. На всичко отгоре сте и заможен човек. Пита се в такъв случай, за какво сте се натикали в професията.
— Вероятно за да не ме натикат в затвора.
— Като марксист…
— Пазил ме бог. Като човек, свикнал да изрича неща, които е прието да се премълчават. Ще признаете, че при липса на други удоволствия волнодумството е доста приятно занимание. Не защото изричаш истини, а защото дразниш глупците. Та нали откак свят светува хората въздишат все за това скъпо нещо — свободата.
— Не вярвам тоя занаят да ви я осигурява.
— И тук ви е грешката. Ако не бях в професията, щях да бъда най-малкото под наблюдение. Полицейски номера за дребен тормоз, заплахи по телефона, необходимост да помниш къде си прекарал тази или онази вечер, за в случай че ти скроят някоя история и че работата стигне до следствие и до алиби.
— Докато сега сте напълно свободен…