Мисълта, че може би в този момент американецът хрупа оттатък някаква кондензирана храна под формата на бисквита, до такава степен ме дразни, че нишката на мисълта се прекъсва и трябва да мине време, додето намеря отново края й.
„Търсят един белгиец, Майкъл.“
„Но аз не съм белгиец, Уйлям. Аз съм австриец.“
„Австриец или белгиец, те търсят вас. Може да имате сто различни паспорта, обаче физиономията ви е една, както сам благоволихте да забележите.“
Много вероятно е наистина да ме търсят. И след като ме е натикал собственоръчно в блатото, Сеймур сега се представя за мой спасител. Натиках ви, но не държа да се удавите, мъчно ми е за вас. Лошото е, че ролята на спасител не се покрива твърде с обичайното му амплоа. Рече ли Уйлям да спасява някого, можеш спокойно да му сложиш кръст. Кръст — на Грейс, а сега, не е чудно — кръст и на тебе.
Най-вероятното е, че още си му нужен. Най-вероятното и съвсем не най-лошото като перспектива. В случай че още си му нужен, ще се постарае да те запази поне дотогава, докато си му нужен. А после… После, сбогом, Майкъл, надявам се, ще се оправите някак с тия ваши два паспорта. Сбогом или лека ти пръст, какво значение.
Вече е почнало да се мръква и това ме навежда на мисълта, че бих могъл да пооткрехна повече капаците, за да се разсъня и да вкуся вместо вечеря малко вечерна хладина. Ала едва съм подал глава навън и зад гърба ми прозвучава познатият леко дрезгав глас:
— Вече ви казах, драги, че прекаленото ви афиширане не е във ваш интерес.
— Какво афиширане? Навън е почти тъмно.
— Да, почти, но не съвсем. Надявам се, долавяте разликата.
Дръпвам се от прозореца и за разнообразие се разполагам не на кушетката, а на креслото.
— Току-що установих, че в хладилника отново се е образувал лед. Какво ще кажете за един малък аперитив преди вечеря?
— Бих предпочел да минем направо към вечерята — измърморвам.
— Няма да спечелите нищо — поклаща глава американецът. — Вечерята е съставена от същата течна храна. Не забравяйте все пак, че уискито се прави от царевица, а ако и царевицата не е храна…
Вдигам се с лека въздишка от креслото:
— Добре, Уйлям. Нека да пием, само не ми говорете за храни.
Донасяме от кухнята необходимото и въпреки мрачината подреждаме бара върху ниската масичка без излишно чупене на чаши. При първата глътка от леденото питие усещам нещо като удар върху празния си сгърчен стомах, а известно е, че ударът зашеметява. Тъй че повтарям го с чисто профилактична цел. Колкото повече си зашеметен, толкова по-малко разбираш, че си гладен.
— Не искам да надничам в тайните ви, но все пак няма ли да кажете нещо по въпроса за връзката? — подхвърлям.
— Насрещната станция продължава да мълчи — осведомява ме късо американецът.
Той щраква скритата в шепите си запалка и лицето му за миг се появява от мрачината, озарено от жълтото пламъче.
— В такъв случай за каква връзка ми говорите, щом не сте реализирали дори една-единствена емисия.
— Напротив, реализирах. Обаче именно една единствена. Това стана още вчера, колкото за да науча, че цялата документация по нашите проучвания е предадена, където трябва.
— Затуй сте така спокоен.
— Аз съм винаги спокоен, Майкъл. Аз съм далеч по-спокоен от вас. Вие само давате вид на спокоен и го правите доста умело, но то е само маска.
— Не ви оспорвам превъзходството.
— Не става дума за превъзходство. Човек е винаги спокоен, когато знае, че няма какво да губи.
— Човек винаги има какво да губи.
— Може би. Обаче всичко зависи от това, колко струва за тебе животът. Не сте ли се замисляли над проблема за самоубийството като над свой личен проблем?
— Не, разбира се.
— Така и предполагах. Вие нямате достатъчно въображение за подобно нещо.
— Това, че съм тъп, вече сте ми го подсказвали по най-различен начин — забелязвам, докато следя как лицето му ту се появява, ту изчезва, додето оранжевото огънче на цигарата светва и гасне в мрачината.
— Тъпотата наистина би могла да ви послужи като генерално извинение — промърморва Сеймур. — Само че вие не сте тъп. Вие сте фанатик.
— И това съм го чувал.