— Именно. Откъде можех да знам, че след операцията ще възникнат усложнения. Тъй че за момента този немощен транзистор е единствената ми апаратура за връзка. Осемстотин метра, нали ви казах. Прочее мълчанието означава, че за Мод е нежелателно да се приближава на такова разстояние, понеже пътищата се контролират или което е все същото, че не смее да се обади, понеже има риск съобщението да бъде прихванато.
— Не е изключено Мод просто да се е разболяла.
— Мод не може да се разболее — възразява категорично Сеймур.
— Или да е катастрофирала с колата.
— Мод да катастрофира?
— Знам, че е слабо вероятно. Но понякога и слабите вероятности…
— Оставете, Майкъл! По-скоро луната ще изхвръкне от орбитата си, отколкото Мод — от шосето. Още повече Мод знае, че няма право да катастрофира в такъв момент.
— При вашата болезнена недоверчивост това доверие в Мод ми изглежда просто странно.
— Знам с кого имам работа.
— А ако вашите военни са я задържали?
Този път отговорът се забавя малко повече:
— Обсъдил съм и този вариант. Просто като теоретическа възможност. Военните могат да задържат вас, но не и нея. И дори да си позволят да го направят под някаква форма, това няма да ги доведе доникъде.
— Понеже Мод е като гроб.
— Точно такава е, представете си.
— Какво сляпо доверие.
— Добра организация, нищо повече. При Мод нишката се прекъсва, Майкъл.
— Вие по-добре знаете.
— Знам го. Защото, ако нишката не се прекъсне при Мод, значи ще стигне до мене. А стигне ли до мене, значи има изгледи да се насочи към голямото началство. Само че такова нещо никое голямо началство не би допуснало. Нишката винаги се прекъсва поне на една бримка преди голямото началство.
— Но в такъв случай Мод ще изгори.
— Грубо казано, да, Нали затова й се плаща, за да играе ролята на бушон.
— Също като мене. С тая разлика, че никой не ми плаща.
— Е, вашият случай е по-особен — признава Сеймур и отново почва да звънти със стъкларията.
Изчаквам го да спре, за да си налея на свой ред. Крайно време е да си налея, защото стомахът ми въпреки спиртната терапия отново почва да капризничи.
— Да, вашият случай е по-особен — повтаря след известна пауза американецът. Ако Мод бъде притисната и се наложи да изгори частично, все пак ще намеря начин да я измъкна. Тя така сляпо вярва в мене, че не бих си простил, ако не я измъкна.
— Не допусках, че сте способен на сантименталност.
— Сантименталност? И то спрямо Мод? Аз имам някои дребни задължения единствено към себе си, драги. И тъкмо зарад себе си, а не зарад Мод ще трябва да я измъкна. Вашият случай обаче е по-особен.
— Вече за трети път го повтаряте.
— Възможно е. Не знам не прекаляваме ли малко с това уиски. По-особен е, защото, ако ви спипат, изгарянето няма да бъде частично.
— А съществува и опасност да кажа нещо излишно.
— Не, такава опасност не виждам. Ако я виждах, вероятно вече щях да съм ви изгубил като събеседник.
— Предполагам, че все още съм ви нужен. Макар и да не ми е ясно за какво.
— За нищо. Нямате представа как бихте ме облекчили, ако можехте да изчезнете ненадейно и в неизвестна посока.
В тона му прозвучава такава нотка на искреност, че не намирам какво да възразя. Нощният вятър се е усилил. Капаците на прозорците леко потракват и за известно време това са едничките звукови ефекти, нарушаващи тишината в тъмната стая.
— Карате ме да се чувствувам просто виновен, задето още не сте ми видели сметката — забелязвам, колкото да наруша паузата.
— Нали вече ви казах: мислил съм и по този вариант. Но вярвам и сам знаете, че е много по-трудно да прикриеш един труп, отколкото един жив човек. Живият човек може да мине незабелязан край полицая, докато трупът, не знам защо, винаги събужда любопитство. Чий е този труп, защо се намира точно тук, а не другаде, кой го е оставил… И после тая отвратителна миризма на разлагаща се плът… Не, Майкъл, вие все пак сте ми приятел. Не искам да ви виждам като труп.
Нощта минава някак си.
През нощта тъй или иначе спиш, макар и на пресекулки, тъй или иначе сънуваш, макар и кошмари. Но денят не минава никак. Струва ти се, че си станал преди векове, а е все още заран и ние седим в кухнята, след като отдавна сме изпили горчивото блудкаво кафе, последното кафе и последната храна в тази проклета плесенясала вила.
През тоя живот съм преживял доста неприятности, не мога да се оплача от липса на асортимент, но никога не съм предполагал, че три гладни денонощия заслужават някакво внимание. Едва сега започвам да си давам сметка, че гладът е велика сила. Едва сега, след като времето е спряло и след като даже Сеймур е млъкнал, и след като напразно събирам сили, за да се преместя на дивана оттатък.