— И това е всичко?
— Това е всичко, което засяга вас — уточнява Сеймур, като набляга на последната дума. — Колкото до мене…
Той замълчава, взема цигара от пакета на масата и щраква запалката. Сетне ми отправя последователно три гъсти струи дим и добавя:
— Би трябвало да ви се извиня за напразно отнетото време. Операцията е анулирана не без обичайната благодарност за добро старание. Документите са хвърлени в архивата или в огъня. А нареждането е недвусмислено: престанете да се занимавате с Райън.
— Значи, тази история се оказа съвсем безсмислена — избъбрям, сякаш говоря на себе си.
— Като всички истории, Майкъл. Или вие можете да ми посочите някоя смислена?
— Естествено. И не една.
— Тъй ви се струва. Безсмислието на нашата история е поне очевидно. Докато другите претендират на всичко отгоре и за някаква съдържателност. Правим преврат, за да посеем зърната на контрапреврата. Започваме една война и я изоставяме, след като сме разорали земята с бомби и сме изтребили милион хора, включително и свои. Поддържаме неспасяемия режим и воюваме срещу неотменимия. Междуособици без цел. Самоизтребване без смисъл. Кучето, което хапе опашката си.
— Вие говорите за вашия свят.
— Не съм дотам тактичен. Вашите преврати и вашите революции са същото сеене на ветрове и жънене на бури.
Той се отправя към кашона в ъгъла на кухнята, измъква бутилка уиски, налива си половин чаша и отпива, без да си дава труд да слага лед или вода.
— Този свят би трябвало да се прави наново, Майкъл. А за да се прави наново, най-първо би трябвало да рухне. И всичко да почне отначало.
— Откъде? От маймуната?
— Може и от амебата. Важното е творението да спре преди поумняването на човека, преди появата на тази ракова аномалия — интелектът. Изобщо земният рай, преди Адам да е вкусил от дървото на познанието. Тази легенда за дървото на познанието не е чак толкова наивна.
Той наново отпива глътка уиски и аз също си наливам, за да подтисна бясното желание да се заловя за кренвиршите или за рибната консерва.
— Ясно — казвам пак, сякаш на себе си. — Една история в скоби, това е нашата история.
— Още не се знае дали е това — възразява невъзмутимо американецът.
— Но вие сам твърдите, че нареждането е недвусмислено: Престанете да се занимавате с Райън.
— Вярно. Обаче вие откъде знаете, че съм получил нареждането? Докато едно нареждане стигне до целта си, могат да минат няколко дни. А додето минат няколко дни, могат да се случат най-различни неща на най-различни хора, включително и на Райън.
— Уйлям, имам чувството, че отново ме хващате за врата.
— Не се безпокойте. Вие повече не сте ми нужен. Нещата оттук нататък ще се развият малко по-другояче.
Примъквам с крак един кухненски стол и се отпускам на него. Въпреки тая благословена и крехка шунка, коленете ми все още треперят от слабост. Сеймур обаче поради възбудата или паради обичайната неврастения продължава да стърчи пред мене и настойчиво да насища пространството с тютюнев дим.
— Влизам ви в положението — промърморвам, понеже споменатата по-горе благословена и крехка шунка ми е възвърнала добродушното настроение. — Да похарчиш толкова време за една служебна задача…
— Това не е служебна задача — възразява американецът.
— Значи, самоинициатива?
— Нито самоинициатива.
— Не знаех, че съществува и трето положение.
— И все пак съществува. Представете си, че някой от големите шефове ви извежда с колата, за да изпиете някъде на открито по чаша. И додето пиете по чаша: вие май заминавате за Германия — казва. — Не е зле да хвърлите там един поглед на нашия Райън, знаете го, нали, колкото да разберете каква комбинация подготвя в момента. Той е по комбинациите, също като баща си, макар и не в същите мащаби. Не е тайна, че старият в момента напира да получи поръчка за нов тип самолет. И вероятно ще я получи. В случай, разбира се, че около синчето не възникне пак някакъв скандал…
Сеймур млъква и ме поглежда:
— Ясно, нали?
— Пращат ви да ловите лъвове на свой риск и отговорност.
— Горе-долу.
— Но вие бихте могли да откажете.
— Ако имаше вероятност да откажа, никой не би почвал подобен разговор. Те знаят предварително, че няма да откажа.
— Защото мразите Райън.
— Е, „мразя го“ е силно казано. Такива не заслужават повече от презрение.
— Тогава, презирайте го и не си цапайте ръцете.
Сеймур ме гледа, леко примижал, сякаш съобразява дали има смисъл да възразява. Сетне допива чашата, оставя я на масата и запалва поредната цигара.
— Вчера вие недоумявахте, когато ви казвах, че съм влязъл в професията заради свободата. Прав сте да недоумявате. Каква свобода в такава военна професия като нашата! Сега обаче виждате, че и аз съм прав. Каква свобода ли? Ами например свободата да смачкам носа на една отрепка от висшите кръгове. От най-висшите, Майкъл!