— Блестящ портрет. Давам ви девет от десет възможни точки.
— Скромно отбелязвам, че оценката ви не е завишена. Продължавам по-нататък. Най-високият, с голямата черна брада, който слуша сериозно глупостите на Верду, е капитан Алкие. Елзас-Лотарингия, капитан трети ранг. Изглежда студен и сдържан, но това е само външно. Искал е да стане пилот изтребител, но не е могъл. Прекалено дълъг е. Представяте ли си как би задействал катапулта. Краката си ще счупи.
— А третият капитан?
— Форже. И той е капитан трети ранг. Но на него не му викам „капитане“, а „шефе“.
— Той е главният механик, така ли?
— В атомните подводници — заявява Вердьоле с високомерие — се нарича главен енергетик. Той има трима „чирака“11 на разположение.
— Кой е той?
— Говори с Пикар. За да не ви засегна още веднъж, няма да кажа, че е нисък.
— Благодаря.
— Ще кажа, че не е по-висок от Пикар. Но Пикар е слаб, а Форже е якичък. И освен това косите му се разбягват панически от оплешивялото теме.
— Великолепно описание.
— Благодаря. Продължаваме нататък. Форже е бретонец, офицер, издигнал се от редник. Работяга. Пашата dixit12: „С инженер като Форже всеки капитан може да спи спокойно.“
— И ще се въздържите да не му направите портрет?
— Говори с приятен и спокоен глас. Скромен, сдържан. Но и съдържа голяма вътрешна сила. Упорито избягва да говори за себе си.
— С една дума — бретонец.
— Известен тип бретонец. Северен бретонец. Вашият Льогийу е южен бретонец. Да продължавам ли, докторе? Преминавам към „чираците“.
— Господин курсант — казвам с престорена строгост, — не смятам, че е редно да се изразявате така свободно за офицерите с три нашивки. Не забравяйте, че и аз имам три нашивки.
— Е да, но са белязани с недостойна цивилност от тази червена кадифена лентичка. Впрочем няма нищо лошо в това да си капитан-лейтенант. Лоран Фабиус също е запасен капитан-лейтенант. Във флота капитан-лейтенантите винаги са били облагани с данъци и са подлежали на безпощадна експлоатация. Те са работягите. Всичко се крепи на тях.
— След тези силни думи ви подозирам, че искате да вървите по стъпките на Фабиус.
— Разбира се, бъдещият млад министър-председател на Франция съм аз.
— Извинете, момчето ми, струва ми се, че пашата ме кани на масата. Благодаря ви за всичко.
Пашата ме настанява от дясната си страна — като новодошъл, предполагам. Срещу него е помощник-капитанът Пикар, заобиколен от другите двама помощници: дългият Алкие и шефът Форже. Другите сядат, както ми се струва, без някакъв определен йерархически ред. Двамата курсанти са на края, но това е по техен избор. Не виждам младите офицери, които се шегуваха с мен, когато слизах прогизнал от мостика. Сигурно са на вахта.
— Не ви ли е много тясно така? — любезно ме пита пашата.
„Много тясно“ е меко казано. Десет души около масата — това е пределът. Остава точно толкова място, колкото Вилхелм да прехвърча наоколо, понесъл цяла камара предястия.
— Ни най-малко, капитане — отвръщам весело аз. — И ако ви преча да си режете месото, не се стеснявайте да ме сръгате с лакът.
Всички около масата се усмихват и погледите се насочват към мен. Екипажът, който виждам, е споен здраво от два рейса по 60–70 дни. Ясно е, че няма начин да не посрещнат с недоверие новодошлия. Чувствам се като мъничкия Маугли, когото вълците от Сионийските хълмове един по един подушват, преди да го приемат да тича с глутницата. По още нещо си приличаме с Маугли: аз ще вадя тръните от лапите им, когато се наранят.
Веселият разговор остава почти неразбираем за мен, защото екипажът е успял да натрупа по време на двете си плавания съкровищница от незнайни за мен впечатления, за които сега намекват и очевидно много се забавляват.
Пашата вероятно усеща, че не се ориентирам в семейния фолклор, и насочва разговора към по-общи теми.
— И какво, Алкие, изпушихте ли последната си цигара?
— Да, капитане.
— Трудно ли ви беше?
— Много. Всеки път си казвам, че когато се върна, няма повече да пуша. И всеки път почвам отново. А е толкова мъчително да пропушиш след рейса, колкото и да ги откажеш при отплаването.
— Така е — отговаря пашата.
Сините му очи блясват и той продължава:
— Спомням си, че когато бях помощник-капитан, първото нещо, което моят паша правеше, когато се покажехме на чист въздух, бе да извади една цигара от пакета и да я хвърли в морето. Веднъж го попитах защо прави това и той ми отговори: „Знаете ли, Русле, забелязах, че след два месеца въздържание първата цигара има много лош вкус. Затова я хвърлям и пуша направо втората.“