— Той се страхуваше — обажда се някой, — че след двумесечно плаване, дори и без водата от баластните цистерни, подводницата ще е толкова натежала, че няма да може да изплава на повърхността…
— Докторе, мога ли да ви попитам нещо? — обажда се един офицер до Вердьоле (по-късно ще науча, че се казва Анжел и че е младши лейтенант, току-що излюпен от Военноморската академия).
— Разбира се.
— Опериран ли сте от апендицит?
— Не.
Моето „не“ отприщва бурни смехове. Посрещам смеховете доброжелателно, въпреки че те ме карат да се чувствам смутен от един хлапак, наричан във флота „заек“, който си прави майтап с мен.
— Докторе, смеховете не се отнасят за вас — успокоява ме отново пашата. — Операционният блок в лазарета е необходим в случай, че някой получи криза от апендицит. Но какво ще стане, ако това се случи с лекаря?
— Имало ли е подобно нещо?
— Да, преди няколко години на една АРПЛ възникна доста деликатна ситуация, като се има предвид предписанието да не издаваме присъствието си. Ние само приемаме, никога не излъчваме.
— И какво стана тогава?
— Тъй като на лекаря му станало много зле, а диагнозата му била песимистична, наложило се да излъчат сигнал. След по-малко от три дни един хеликоптер се добрал до тях, подводницата излязла на повърхността и качили лекаря на хеликоптера.
— А какво стана с невидимостта? — пита Анжел.
Той произнася думата полугласно и почтително.
— О, бъдете спокоен — отвръща капитанът, — подводницата изплувала при пълно спазване на условията за скритост.
Забравих да уточня, че това беше вечеря, а не обяд. Но в действителност, затворени в нашата огромна стоманена риба, ние усещаме смяната на деня с нощта единствено по нюансите, въведени в изкуственото осветление, за да не изгубим ориентирите. Денем то е бяло, а нощем има червеникав оттенък. Практически усещам идването на нощта по това, че се чувствам уморен и ми се доспива. Вероятно е обратно с онези, които са на вахта „нощем“, а почиват през „деня“.
Вече в стаята, излегнат на койката, със затворена врата и загасена лампа въртя като на филмова лента впечатленията от този особено важен за мен ден: първия на борда на АРПЛ, първия от 65-те или 70-те, които ще прекарам, без да видя земя и небе.
Не бих казал, че съм недоволен от първия си контакт с моите колеги. Изглеждат симпатични, а, от друга страна, ми се струва, че и глутницата ще приеме без особени затруднения Маугли.
Унесен в полудрямка, се сепвам от една мисъл. Вечерята беше толкова вкусна, сервирана от първокласен стюард, компанията — весела и приятна, и аз почти забравих, че Йона носи в търбуха си не само атомен реактор, от който черпи движение и светлина, но и най-малко 16 ракети с ядрени бойни глави.
Тези ракети са нашето крайно средство. Именно като техни носители три от общо шестте ни АРПЛ по два месеца кръстосват моретата по тайни маршрути и при пълна скритост, готови да се подчинят, когато е необходимо, на заповедта на президента, изпратена на свръхдълги вълни, и да изстрелят своите ракети по посочените цели. Ние сме, така да се каже, кучетата пазители на Франция, които защитават нейните жизнени интереси и постоянно се зъбят, за да не става нужда да хапят.
Моята метафора не е съвсем точна. Да се озъбиш, означава да покажеш зъбите си, а ние нищо не показваме. Думата „скритост“, която чух тази вечер и която ще чуя повече от 100 пъти до края на плаването, е най-важната дума на борда на АРПЛ, парола, абсолютна заповед, златно правило. Никога не издавай присъствието си. Не казвай дума. Не подавай дори върха на ухото си, на антена или перископ. Осем или десет седмици ще кръстосва нашата подводница по океаните. Тя приема съобщения. Но за да не бъде открита, никога не предава. Никога не изплува. Остава си невидима и безмълвна.
Няма илюминатори, през които да се вижда морето, а и не са необходими, защото на тази дълбочина видимостта е нулева: не биха ни послужили дори мощните прожектори на митичния „Наутилиус“. Подводницата е без очи, но слуша и засича пътя си със сонари и хидрофони. Тя вижда с ушите си.
Гледам светещите стрелки на моя часовник. Десет и десет. Там, горе, е нощ, но утре слънцето ще изгрее над океана. Но не и за нас. Там, където сме, цари мрак и в търбуха, и извън него. Опитвам се да си представя онова, което човешките очи никога няма да видят: как исполинската риба, дълга 130 метра, се промъква в черните води — прекрасна и невидима — без очи, но с наострен слух.
Тя слуша, натъпкана с хидрофони. Тя подозира всичко, което се приближава до нея. При най-малката опасност да бъде засечена се измъква или се спотайва.