— Добър ден, Бишон. Какво ви води при мен?
— Ммм, боли ме гърлото и кашлям.
— Класика — казва Льогийу. — От климатичната инсталация на борда е.
— Съблечете се, Бишон!
Преслушвам го. Поглеждам му гърлото.
— Нищо сериозно. Льогийу ще ви даде хапчета и сироп за кашлица. Имате ли температура?
— Мисля, че не.
— Дайте му термометъра, Льогийу.
През това време записвам анамнезата, защото всеки случай, дори свръхдоброкачествен да е, трябва да бъде увековечен. Това са радостите на администрацията. За петнайсет минути преглед петнайсет минути дращене по хартия.
— 36,8° — казва Льогийу. — Засега няма да те увиваме в целофан и да те слагаме в хладилника.
Тази отвратителна шега разсмива Бишон. Той е бонвиван, с жив и искрящ поглед, с лакоми устни, със затлъстяла талия.
— Следите ли теглото си, Бишон?
— Опитвам се. Но пък много добре ни хранят тук.
— А като си помисля, че някои момчета се оплакват — целомъдрено казва Льогийу. — Много са разглезени!
— Каква е службата ви, Бишон?
— Масльонка при мотора.
Разшифровам за вас: механик по двигателите. Двигателите, това е машинният отсек.
— Сигурно е доста топло при вас?
— О, да. 30–35 градуса. А ако не са хладилниците, ще стигне до 50°.
— Хладилниците ли? Кухненските?
— Не, не кухненските. Ние си имаме наши. Изстудяват водата, която отива в тръбите. Оттам вентилатори разпращат охладения въздух в отсеците.
— Оттам хващате хубави трахеити! — казва Льогийу.
— Не е само от климатичната инсталация — отговаря Бишон. — При мотора е 35 градуса, а колко е в бюфета? Едва 22. Когато ходим да се храним, тогава здравата настиваме.
— Не яж тогава! — казва Льогийу. — Няма да е зле малко да отслабнеш.
— Няма начин! Когато човек е лишен от едно, избива с друго.
И се засмива.
— А защо не си намятате лек пуловер, когато излизате от машинното отделение и отивате да се храните в бюфета?
— Така е, господин докторе — съгласява се Бишон без особен ентусиазъм.
А когато се навеждам над книжата, Бишон прошепва на Льогийу.
— Да, да ми се смеят!
Механиците естествено не са изнежени, а закалени и яки мъжаги, постоянно вкопчени в парни кранове, люкове, помпи, клапани; не се страхуват от нищо, нито от турбините, нито от студа, нито дори от шегите, колкото и груби да са.
През целия ден дойдоха 5–6 болни с оплакване от гърло, уши или със синузит.
— Класика — повтаря Льогийу със задоволство. — От климатичната инсталация е. След една седмица ще мине.
След това отива при Морван в изолационното и го чувам как се опитва да го ободри по обичайния си властен начин:
— Три дни! — казва той. — Три дни и си на крака!
На път за стаята си срещам дребния Жакие, когото не бях виждал откакто предната вечер ми показа пътя до мостика. Изненадан съм от младежкия му вид.
— Търсих ви, докторе — казва той с детска усмивка. — Капитанът ви моли да го почакате, ако обичате, в каюткомпанията в 16,30.
Поглеждам часовника си. Часът е 16,30.
— Тръгвам. Защо не ви видях там нито снощи, нито тази сутрин, Жакие?
— С Вилхелм сме на седмични дежурства. Тази седмица е той.
— А какво правите, когато не сте на смяна?
— Грижа се главно за стаите на офицерите; бърша прах, мия умивалниците, оправям койките. Забелязах вече, че сам оправяте койката си, докторе?
— Да, правя го по навик.
— За предпочитане е да не я оправяте вече сам.
— Защо?
— Защото пружината е от малки и много остри стоманени пластинки. Колко момчета са се порязвали, когато подгъват одеялото под дюшека.
Гледам го: той е рус със зелени очи и малък нос, с лунички и две трапчинки, весело усмихнат.
— Добре, благодаря, че ме предупредихте, Жакие.
Разделяме се и аз отивам да се видя с капитана. Четирите кресла са свободни и докато сядам в едното, се появява Вилхелм.
— Докторе, ще пиете ли чай?
— С удоволствие.
Трябва да е кипнал водата предварително, защото за по-малко от минута ми поднася не само чашата и каничката с чая, но и сухи сладки, които са много вкусни. Хрускам сладките (не без угризение) и тъй като забелязвам, че Вилхелм не се връща в офиса, а още стои тук, го питам:
— От Елзас ли сте, Вилхелм?
Изричам този въпрос автоматично: защото ми казаха, че на борда преобладават бретонците. След тях идват момчетата от Елзас-Лотарингия и от Северна Франция. Следват парижаните и тук-там по някой от другите области.
— Не, докторе — леко засегнат отговаря той, — аз съм от Лотарингия.
Добре. Не бива да забравям: никога не бъркай елзасец с лотарингец, а също елзасец и лотарингец с някого от Вогезите.