Отпивам от чая си и го наблюдавам с крайчеца на окото си. Той е висок и слаб, твърде елегантен, с правилни черти, късо подстригани коси и живи очи. Умее съвсем професионално да е винаги подръка и да изглежда, че го няма.
Усещам, че има нещо да ми каже, и продължавам разговора:
— Доволен ли сте от Жакие?
— Да, докторе, много съм доволен. За моряк със свръхсрочен договор се справя отлично. Според мен има необходимите качества. Карам го да вземе диплом за мотел в Рошфор.
„Мотел“ е жаргонната дума за стюардите, които заедно с готвачите учат в Рошфор. За най-голямо щастие на флота, но също и на Елисейския дворец, на Министерския съвет и Министерството на отбраната.
Тъй като и след тази размяна на реплики Вилхелм отново изпада в дискретното си мълчание, го питам:
— Добре ли се чувствувате, Вилхелм?
— Чудесно, благодаря ви, докторе — казва той притеснен, — само че един зъб ме боли.
— А не ви ли прегледаха зъбите на сушата — казвам доста кисело. — Не ви ли предупредиха да оправите този зъб?
— Да, докторе.
— И вие не отидохте?
— Тогава не ме болеше — отговаря Вилхелм. — А и зъболекарят каза, че кариесът е съвсем малък.
Ето още един извод: никога не казвай, че пациентът има „малък“ кариес.
— Елате утре в лазарета след дежурството си. Ще видим зъба.
— А пък е преден зъб и не ми се иска да го извадите — добавя Вилхелм.
— Аз не вадя така лесно зъби. Ако може да се лекува, ще го оправим.
— Благодаря ви, докторе.
— И за мен един чай, Вилхелм — влиза енергично пашата и сяда на креслото до мен.
— Слушам, капитане — отговаря Вилхелм и се обръща кръгом.
— Вилхелм се страхува, че ще му извадя зъб, който не е оправил на сушата — казвам аз на капитана.
— Ще го извадите ли? — пита ме той и ме разглежда със сините си очи. Погледът му е едновременно проницателен и топъл.
— В никакъв случай.
— Точно така. Познавах един лекар, който на рейс вадеше по пет-шест зъба. За наказание. Наказваше момчетата, които бяха пропуснали да отидат на зъболекар преди отплаване. И в резултат…
Капитанът се мръщи и вдига едновременно раменете и ръцете си. Но не прави нищо повече от този безмълвен коментар. После продължава:
— Докторе, ако оправите зъба на Вилхелм, без да го извадите и без да го боли, екипажът ще ви приеме за много добър „док“ и по-лесно ще влезете в ролята си, която, както сам ще видите, е твърде многообразна и разнолика.
„Ще видите!“ — и той като Льогийу. Какво им става днес! Но и него няма да разпитвам.
Пауза. Той поднася чашата към устата си и отпива на малки глътки, с благоговение. Вече почти съм свикнал с контраста между черната му брада, тъмния тен и сините му очи. Той се държи естествено и просто, но зад тази естественост и простота се усеща душевна изтънченост и окончателно поставени в ред житейски проблеми. Но изглежда и твърде открит: нещо парадоксално на пръв поглед за човек, прекарващ половината от живота си затворен в железен сандък.
Той оставя чашата си и изведнъж ме запитва:
— Как преценявате вашата първа среща с офицерите?
— Посрещнаха ме сърдечно.
— Не ви ли дойдоха множко шегите им?
— Ни най-малко. Харесаха ми.
— И те ви харесаха. Докторе, не се чувствайте задължен да стоите само в стаята си или в лазарета. Вие се занимавате с хората, но това не означава, че не трябва да се интересувате от нещата… Една АРПЛ е истинско чудо на техниката. Разходете се, питайте. Ще ви отговорят.
И се поправя усмихнат:
— Е, не за всичко, разбира се!
Той се изправя също така енергично, както и беше седнал, отправя ми кратка топла усмивка и казва:
— До довечера, док!
Едва една седмица е изтекла от този разговор, когато се качвам сутринта на кантарчето и правя отчайващо откритие: поправил съм се с едно кило. Казвам „поправил съм се“ с ирония, разбира се, защото една бърза сметка ме убеждава, че ако продължавам със същия ритъм, в края на рейса ще съм напълнял с осем килограма и загубил младежката си фигура.
Налагам си строга диета: никаква захар в чая. Никакъв десерт на обяд. Никакви предястия на обяд и на вечеря. И да не забравя: никакви шоколадови кифлички за закуска.
Но и това ми изглежда недостатъчно и затова към тази спартанска диета прибавям незабавно физически упражнения.
— Да знаете къде е статичният велосипед, Льогийу?
— В ракетния отсек. Успяхте ли да напълнеете вече, господине?
Кимвам и чакам с раздразнение неговото: „Класика!“ Но той само се усмихва и аз добавям:
— Ако някой ме потърси, знаете къде съм.
Драга читателко, изразът ракетен отсек може би ви е учудил. Представете си нашата подводница като домашен сладкиш, разрязан на парчета. На седем части — както е известно, седем е магическо число, отзад напред те са: