Когото и да попитате от сто и трийсетте члена на екипажа харесва ли храната на подводницата, всеки ще ви отговори, че е превъзходна. И макар да я одобряват изобщо, като истински французи не престават да я одумват в подробностите.
Тези критики засягат кухнята, която проявява особената чувствителност, присъща на артистите.
Виждал съм Тетатюи (когото всички наричат „Таитянина“, въпреки че е от Гамбие15) да побледнява от гняв, т.е. да преминава от наситено кафяво към светло кафяво, само защото един „юнга“ го нарече „кашавар“.
— „Кашавар“! — ръмжеше той през зъби. — Значи така! Чуйте го този сополанко! Това да не ти е кръчма тук? Буламачи ли ядеш?
Затова пък в никакъв случай не се сърди от думата „кълка“. Той и Жегу бяха поласкани, когато им предадоха думите на пашата: „В нашата кълка готвят изискано!“
Според наблюденията ми готвачите и хлебарите имат симпатичната слабост на добрите домакини: обичат да ги обичат, да харесват ястията им и да ги хвалят.
Аз никога не пропускам да го сторя. Вместо баналното „добър ден“ казвам на Тетатюи: „Чудесна беше рибата ви днес!“ или „Пек, заради вашите шоколадови кифлички ще напълнея с 8 килограма до края на рейса!“
Хората от екипажа обаче не са така внимателни. Те непрестанно недоволствуват, но тъй като Тетатюи и пекарят са от „старите“ — единият е на трийсет и три, а другият на трийсет и шест години, и освен това са мичмани — хората се заяждат с артелчика Марсияк, младо момче на двайсет и три години и само старши матрос. „Ей, артелчик, да кажеш на пекаря, че хлябът му е всичко друго, само не и «Непреклонен», на две се сгъва!“ или: „Артелчик, да кажеш на Тетатюи, че ни писна от неговата риба, да не сме му в лагуната тук“, или: „Да кажеш на пека, че колегата му от синия екипаж16 прави сладкиши всеки ден!“
Артелчикът Марсияк, който е от Нарбон и е запазил нещо от звучния си диалект, е пълен господар на всичко, което се консумира тук, или, за да бъдем по-точни, той е господар на многобройните кашони с продоволствие, наредени от него педантично, по простата причина, че след първите две седмици редът на менюто се повтаря. Всъщност нещата не са така строги. Той притежава известно количество запаси, които пуска или задържа по своя преценка, но винаги много пестеливо, за да не се окаже без провизии към края на рейса.
Но поради правото, с което разполага, при всеки удобен случай моряците го хокат, че ги мори от глад, включително и онези, които при завръщането си в Брест ще трябва да изтърпят женски укори, че са напълнели с десетина килограма.
— Аз съм изкупителната жертва — обяснява ми Марсияк. — Правилникът предвижда една кутия касуле17 да се раздели на четири порции, но ако го направя, ще ме разпердушинят! Може и с чиниите си да ме замерят! Ядене, ядене, ядене — само за това мислят! Вярно е, че то им е единственото удоволствие тук!
— И какво правите с кутията?
— Няма как, деля я на три. Омръзна ми да ме обвиняват, че заради мен умирали от глад!
Когато пристигам в кухнята, всички са вече тук — и „таитянинът“ Тетатюи, и бретонецът Жегу (мълчалив като Морван), и Марсияк от Лангдок. Дори пекът е дошъл, въпреки че по това време обикновено спи, за да работи през нощта. Те разглеждат със сериозен вид четири сьомги.
— Искаме да ви попитаме нещо, докторе — казва Марсияк. — Извадих от хладилника тези четири сьомги, но видът им нещо не ми харесва. Какво ще кажете?
Хвърлям бърз поглед към рибите. Големи парчета: по 4–5 килограма всяка. Не мога да разбера само защо Марсияк не харесва вида им!
— Какво смятат готвачите?
— Ами трябва да ги отворим — казва Тетатюи.
— Отворете ги!
Тетатюи и Жегу се хващат за работа и докато разрязват рибите, разглеждам ръцете, които държат ножовете. Чисти са. Ноктите са изрязани ниско и не се виждат порязвания, които, ако се възпалят, могат да се превърнат в опасност за тях и за целия екипаж. Всяка сутрин, когато вместо поздрав им правя комплименти, поглеждам почти скришом ръцете им. Надявам се, че никога няма да ги видя мръсни. Ще ми е много неудобно да им правя забележка. Обаче ако се наложи, няма как.
— Готово! — казва Тетатюи.
Гледам нарязаната риба, но кой знае какво не ми се изяснява. Не зная как трябва да изглежда суровата сьомга, а още повече когато излиза от дълбокото замразяване и не мирише на нищо, но за всеки случай се намръщвам леко и казвам: