— Какво мислите, Тетатюи?
— Не е толкова страшно.
— Вие, Жегу?
Жегу не отговаря, но се намръщва. Няма да бъде зле, ако кажат нещо по-определено. Така ще разбера за какво да се хвана. Тишина. И петимата гледаме с мълчаливо неодобрение разхвърляните късове риба.
— Това парче си го бива! — показва пекът най-едрата сьомга.
— Бива го — повтаря Тетатюи.
— Не са толкова зле, колкото си мислех — казва Марсияк и прекарва показалец по четинестите си мустаци. — Жалко ще е да ги хвърлим в контейнерите. Сигурно стават за ядене.
Именно той би тревогата и се провъзгласи за прокурор, а сега изведнъж се превръща в защитник. Истината е, че четирите риби ще му тежат на съвестта, ако ги изхвърлим. Началникът на продоволствието у него надделява над блюстителя на хигиената. Той повтаря:
— Сигурно стават за ядене.
— В краен случай — произнася се Тетатюи.
Жегу мълчи, а пекарят, така или иначе, няма какво да каже. Пълна тишина. И четиримата мълчат с очи, вторачени в сьомгите. Не поглеждат към мен, но чакат моето решение. Решението е взето. Ако има и най-малкото съмнение — обратно на това, което става в съда, — то не трябва да е в полза на обвиняемите. Пред очите ми преминава ужасяваща картина: вълна от гастроентерит залива подводницата, две трети от моряците и офицерите се разболяват, дежурствата се объркват, духът на екипажа спада главоломно.
— Хайде да не рискуваме — предлагам аз. — Хвърлете рибата в контейнерите, а аз ще дам рапорт на помощник-капитана.
Отпадъците на подводницата се пресоват в специални контейнери и се изхвърлят на океанското дъно. Контейнерите не могат да се складират на борда, защото няма място. Те се правят от парчета ламарина, която се извива дъгообразно и се занитва. Контейнерите се затварят херметически и се шлюзират — осъдителен, но много удобен неологизъм, т.е. поставят се в шлюзната камера: затворено пространство между две водонепропускаеми врати за свързване с океана без опасност той да нахлуе вътре.
За да приключим с нечистотиите, ще добавя, че контейнерите, които обикновено се наричат простичко „говнян сандък“, шлюзират по същия начин, дискретно, когато пада нощта.
Тези подробности научих от старши матрос Пинарел, младичък дребен и весел по характер блондин, когото намирам в лазарета на връщане от кухнята. Идва вече за трети път да прегледам възпалението на нокътя му, който се оправя, но за него това е добър претекст да си побъбрим.
— Ей, рак — обръща се към него Льогийу. — Май се глезиш, а?
„Раци“ наричат старшите матроси на борда.
— Че как иначе? — отговаря Пинарел. — Нали ако гангрената плъзне, ще ми режат цялата ръка.
— Е, най-много пръста — успокоява го Льогийу.
— Малко ли е? Без един пръст, не вярвам това да се хареса много на годеницата ми. Ние ще се женим веднага след като се върна от „прилива“.
Офицерите казват „рейс“, а моряците „прилив“. Изразът е образен, но, разбира се, неуместен за морски съд, който няма нищо общо с приливите и отливите. Ала на мен ми харесва, че моряците на подводницата използват тази съхранена от вековната традиция дума, изразяваща едновременно и надигащата се вълна, която измъква заседналия в пристанището кораб, продължителната рибарска експедиция, а в по-широк смисъл и нейния улов18. Тук, разбира се, ни интересува само времетраенето. В началото на „прилива“, по средата на „прилива“, в края на „прилива“… — това са изрази, които моряците повтарят всеки ден.
Льогийу се усмихва и широките му скули се повдигат към слепоочията.
— Нищо и никакъв палец! — казва той.
Поглеждам го и Льогийу млъква.
— Поздравявам ви, Пинарел — казвам аз, докато без нужда му дезинфекцирам пръста. — Имате ли снимка на годеницата си?
Той само това и чака. Носи я до сърцето си в пластмасово калъфче, зад дозиметъра, и ми я подава с безразличен вид.
— Много е хубава!
— Готина е! — добавя Льогийу.
— Ами ставам вече на двайсет и две години и ми е време да се оженя — сериозно казва Пинарел и прибира снимката в калъфката.
— Приказваш си — отвръща Льогийу. — На двайсет и две години си още младок.
— Ще извиняваш, не съм съгласен. Вярно, че съм на двайсет и две, но във флота съм вече стар кокал: плавал съм на „Фош19“, на малките подводници плавах две години и половина, а сега ми е вторият „прилив“ на АРПЛ.
— Хареса ли ви на „Фош“?
— Никак! Такъв голям кораб е цял завод! Две хиляди души на борда! А капитанът е господ бог. Знаеш, че съществува, но никога не го виждаш. Сравнение не може да става с подводницата, докторе. Тук всички се знаем и всеки ден срещаш капитана по коридорите. Той е облечен като всички. Няма пукната нашивка! И те поздравява! Оня ден, може и да не ми повярваш, Льогийу, но капитанът ми разправя: „Не забравяйте, че играете важна роля на борда, Пинарел!“