Выбрать главу

— Всички играят важна роля тук — казва раздразнено Льогийу. — Корабът е едно цяло. Всички са свързани!

— Е, и все пак! — не отстъпва Пинарел, сломен от това „всички“ на Льогийу.

И се обръща към мен, като се надява на повече разбиране от моя страна:

— Аз, докторе, отговарям за хладилниците на борда и за клозетите. Да предположим, че хладилната техника се повреди и аз не забележа веднага: всичката мръвка отива в контейнерите. И какво ще набиваме тогава? Ами ако се запушат клозетите или не успеем да шлюзираме „говняните сандъци“…

— Стига, стига, разбрахме — казва Льогийу.

— Пинарел, казахте, че две години и половина сте служили на малките подводници.

— Да, докторе.

— Хареса ли ви?

— Дали ми е харесало? Много по-добре, отколкото на АРПЛ. Въпреки топлата койка и всичко останало.

Топла койка означава, че трима моряци разполагат с две койки. Когато единият застъпва на вахта, друг ляга на неговото място.

— Е, не е много удобно, разбира се.

— Естествено, по-добре е да си имаш собствено кътче като тук — съгласява се Пинарел. — Но средата на малката подводница е съвсем друга! Подводницата е двойно по-малка и има двойно по-малко народ! Хората са като едно семейство!

* * *

В шест часа се отправям към каюткомпанията, за да взема някоя книга от библиотеката, и там виждам лейтенант Бекер, седнал в един от фотьойлите. Той е мургав брадат здравеняк, метър и деветдесет, як, с големи ръце и крака, със сериозен и почти студен поглед иззад роговите очила.

В лапата си държи игличка и бродира с кръстат бод салфетка за чай.

— Лейтенанте — казвам аз, сядайки до него, — не знаех, че имате такъв талант.

— Какъв талант, докторе! — отговаря той с плътен и сериозен глас. — Няма нищо по-лесно от кръстатия бод.

— Салфетки за чай ли бродирате?

— Да.

— Колко ще направите?

— Шест салфетки и една покривчица.

— А ще успеете ли да ги свършите до края на рейса?

— Дано! Това е изненада за съпругата ми.

Поглеждам го. С широки рамене и атлетично телосложение, с високо чело, черни очи, черна и гъста, грижливо поддържана брада, с едри правилни черти, с късо подстригани и прилежно вчесани коси Бекер притежава класическата красота на мраморна статуя. Но като че ли сгрята от вътрешна светлина. Колко трогателен е този исполин, който в късните следобедни часове бродира салфетки за своята съпруга! Така се изрази: „за съпругата ми“, а не „за жена ми“. Явно не е човек, който се отнася лекомислено към семейните си задължения, нито към каквото и да било друго.

Наблюдавам ръката, която бродира. Тя не ми изглежда нито много несръчна, нито истински умела. В моите спомени поне баба ми бродираше по-чевръсто. Но пък може впечатлението за виртуозна бързина, което ми е останало, да се дължи на малките й пръстчета.

— Доставя ли ви удоволствие бродирането, лейтенант?

— Успокоява ме! — отговаря Бекер. — За съжаление неоновата светлина уморява очите.

С една дума, няма нищо съвършено, дори почивката може да е уморителна. Искам да му го кажа, но се страхувам да не би шегата ми да го стресне. Толкова е сериозен, че се питам дали изобщо понася шеги.

— От източните провинции ли сте?

Както виждате, извлякъл съм поука от опита, не го попитах дали е от Елзас, Лотарингия или от Вогезите.

— Да, елзасец съм.

— Имали ли сте военни в рода си?

— Не, нито един. С изключение на дядо ми — отговаря той, без дори да се усмихне, — когото насила взели във вермахта през 1940 година.

— И какво все пак ви привлече във флота?

— Не бих могъл да обясня. Когато на 18 години след матурата ме взеха, не бях виждал море.

— Може би просто сте искали да го видите?

— Може би — повтаря Бекер, който явно не смята за необходимо да анализира подбудите за действията си.

— Не сте ли завършили Морската академия?

— Не. След три години служба във флота изкарах курса за запасни офицери и ми предложиха договор за пет години. Аз съм запасен офицер на действителна служба. Когато договорът ми свърши, могат и да не го подновят.

Той говори с плътен и сериозен глас, свел очи над бродерията, без да спира да работи, но и без следа от вълнение. Не, поправям се: без видима следа от вълнение. Кой би искал да остане безработен на трийсет години, и то след като десетина години е упражнявал една привлекателна професия?