Заслушан в упоритото стържене на самобръсначката върху кожата ми, със задоволство си припомням лекцията на Бекер и се радвам, че послушах съвета на пашата да питам за всичко, което ме интересува. Сега разбирам колко малко съм научил извън специалността си, откакто завърших медицина. Не съм имал удобен случай. А може би и желание. Тъжно е да установим, че след трийсетте човек като че ли се затваря в професията си и живее със затворени очи в един непознат свят, без да прави усилие да го опознае, без да го поставя на преоценка нито у себе си, нито извън себе си.
Тъкмо приключих акция „Чистота“, когато на вратата се появява Бекер.
— Извинете, докторе — казва той нерешително. — Искам от вас малка услуга.
Той се обръща към мен е „докторе“, а не с „док“. Трудно се сближава с някого.
— Кажете, лейтенант! — окуражавам го аз.
Бекер мълчи. Най-сетне се решава:
— Бихте ли предоставили лазарета на мое разположение в неделя, в 10 часа сутринта.
— Какво ще правите?
— Ще се събираме за молитва.
— Но, както разбрах, в неделя има служба по радиото и всеки може да я слуша на койката си със слушалките.
— Така е — отговаря Бекер сериозно. — Но свещеникът на Базата22 смята, че това не е съвсем достатъчно. И ми поръча да организирам молитвата на борда. Това беше задачата ми и по време на предишния рейс.
— И много ли хора идваха?
— Осем души. Седем офицери и един старшина.
— Малко.
— О, как да ви кажа. В тези неща е много важно уважението към чувствата на хората. Освен това някои смятат, че службата по радиото е напълно достатъчна.
— Ако добре ви разбирам — казвам аз, — вие сте духовното лице, натоварено от свещеника да се занимава с молитвата на подводницата.
— Точно така.
— И по време на предишния рейс в лазарета ли се събирахте?
Бекер кима утвърдително и аз продължавам с въпросите:
— Със съгласието на пашата?
— Със съгласието на пашата.
— В такъв случай имате и моето съгласие.
— Извинете, но пашата смята, че вашето разрешение е задължително и че имате пълното право да ми откажете — казва той с усилие.
— Прави ви чест, че ми го казвате. Но аз не виждам никаква причина да ви откажа. Надявам се, че в случай на нужда ще ми освободите лазарета — отвръщам с усмивка аз.
— Разбира се — отговаря Бекер без усмивка.
— Тогава всичко е наред.
Той замълчава. Отново се колебае.
— Вие ще се присъедините ли към нас?
— Когато се събирате за молитва ли? Не.
— Навярно смятате, че службата по радиото е достатъчна.
— Аз не слушам службата.
— А!
Той ме гледа сериозно зад дебелите си очила. Не биваше да му отговарям така. Какъвто е добросъвестен, ще се загрижи за душата ми.
— Добре тогава, благодаря ви, докторе — казва той непохватно и тръгва.
Когато пристигам в каюткомпанията, тя е вече пълна и имам чувството, че моите колеги се чувстват добре в униформата си. Защо да се преструваме? И аз се харесвам така. Морската офицерска униформа стои много добре дори когато е сведена само до син панталон и бяла риза с отличителни знаци на пагона. И освен това личи, че всички са положили грижи за външността си. Подстригали са се. Антибрадатите са обръснати. Заклетите брадати са се постарали да въведат ред в буйната си растителност. Въздухът ухае на одеколон. Почти всички, дори върлите въздържатели, държат чаша с аперитив в ръка. Разговорите стават по-оживени, гласовете по-весели, смеховете по-буйни.
Според обичая утре, в неделя, ще се състои тържествен обяд, председателствуван, разбира се, от пашата. Ще присъствуват всички офицери с изключение на тримата дежурни. Общо тринайсет души. Ще сме натясно. Но ще сме и щастливи така, лакът до лакът, притиснати, споени ведно.
Драга читателко, да прескочим един ден. Ето, че се озовахме на следващия. Вие сте също тук, но невидима, така е по-добре. Как щяха да се обърнат към вас погледите, ако с появата си бяхте смутила пресветия ритуал.
Когато всички са насядали, напред излиза курсант Вердьоле. Вече ви го описах. Висок, рус, синеок. Лицето му все още излъчва блясъка на зората. Напомня Иполит, както го е описал Расин: „Очарователен и млад, повличащ всички сърца след себе си.“ Само дето в очите му блестят малки весели дяволчета, и то далеч не всичките добронамерени.
Вердьоле вади от джоба на китела си лист и с театрална сериозност казва:
— Господин капитан, господа, тъй като съм най-дребен по звание, на мен се пада честта да обявя менюто. Започвам: