— Екзотичен израелски плод с морски плодове от Бретан;
— Печено от кравешки син — по всяка вероятност французин — с местни зеленчуци;
— Асортимент сирена от пещерната епоха;
— Кокетка от течен шоколад, подправена с крем ванилия или с ментов крем по желание (смехове).
— Има ли въпроси? — пита капитанът.
— Чудесно — обажда се някой, — отлично дори, особено шоколадената кокетка. Лигите ми потичат.
— Не е лошо — казва друг, — но недостатъчно точно. Екзотичният израелски плод авокадо със скариди ли е или грейпфрут с раци (смехове)?
— Грейпфрут с раци — отговаря Вердьоле.
— В заключение — отсича капитанът — добре представено меню, но курсантът трябва да се стреми към повече точност и, разбира се, да поднови репертоара при следващото телешко печено. Ясно е, че „печено от кравешки син“ може да се сервира само веднъж.
Драга читателко, сигурно ви се струва, че се забавляваме с дреболии. Така е наистина! Вие не сте тук! Не може да не сте наясно, че останат ли сами, мъжете винаги се държат по детски. Много малка е разликата между невинното веселие, което цари в нашата каюткомпания, и онова в колежанските трапезарии.
В края на краищата съботното обличане на униформата, тържественият неделен обяд, представянето на менюто — това е нашият празник. Вярно, съпругите и годениците ни са далеч. Но трябва ли затова да не празнуваме? Отмина една седмица. Изтече зад нас в черните дълбоки води на невидимата ни следа. Но още седем стоят на пътя пред нас — монументални, дълги колкото месеци! Още седем, които ни отделят от любимите, но пък в никакъв случай не можем да ги приемем за изгубени и безполезни, защото са посветени на нашия занаят — на нашата мисия, както би казал пашата.
Трета глава
Младши лейтенант Анжел, най-младият офицер на борда, който е на 23 години, а изглежда на 20, ми довери, че се е колебал да постъпи в подводниците, опасявайки се от клаустрофобия.
Младши лейтенант Анжел — казвам го мимоходом — е прекрасен младеж. Дребен, слаб, рус, с правилни черти. Току-що е завършил Военноморското училище и говори за него оживено и с умиление — като ученик, а не като завършил, което още повече го подмладява. И въпреки че невинната му външност — щях да кажа ангелската — лъже, той притежава твърд характер и умее великолепно да се владее.
По-късно се е убедил — както всички, включително и аз, — че опасенията му са били неоснователни.
— В края на краищата — каза ми той — човек не се чувства по-затворен в подводница, отколкото в надводен кораб.
Прав е. Ще добавя само, че ако не страдате от клаустрофобия в метрото, в самолет или, както Фройд, във влак, няма причина да усещате този панически страх в подводница.
Лично мен би ме плашила по-скоро безкрайната морска шир или пустинята, ако погледът ми дълго време не среща нищо наоколо. А когато е ограничен от преграда като тук, изпитвам точно обратното — сигурност. Според мен единственото обяснение за клаустрофобията е затрудненият контакт с другите: внушават страх не прекалено близките стени, а близостта на хората.
Вярно, че навалицата в една подводница създава проблеми — по-скоро за моряците, които спят в помещенията по 12, 6 или 4 човека, отколкото за офицерите, разполагащи с отделни стаи. Но това са проблеми на съжителството, не на затвореното пространство.
Вярно е също, че специално аз съм привилегирован: освен със стаята си и каюткомпанията разполагам и с още едно относително обширно за АРПЛ помещение — лазарета, което разделям с двамата си помощници. Възползвам се и от съвета на пашата: не спирам да обикалям подводницата. Интересувам се от нещата и от хората, които се занимават с тях.
Пишейки това, забелязвам, че мога да обърна изречението, без да променя смисъла. Бих могъл да кажа например: интересувам се от хората и от нещата, с които се занимават. До такава степен едното и другото се смесват.
Тази сутрин на закуска капитан-лейтенант Калонек, който застъпваше в 8 часа на вахта в командния пункт, ме покани да обиколя с него машинния отсек. „Ще видите, че е много интересно. В края на краищата — добави той усмихнат — благодарение на нас корабът се движи напред.“
Обещах му да отида. Но засега трябва да мина през лазарета. С един-единствен поглед се убеждавам, че всичко е наред: Морван лъска, а Льогийу бърбори.
Той е намерил идеален слушател: артелчика Марсияк, човека, усъмнил се пръв в безупречността на четирите сьомги, които бях принуден да осъдя. Марсияк е младичък южняк, жизнерадостен и симпатичен, с прякор Четката заради формата на мустаците му, за които се говори, че полага изключителни грижи.