— Марсияк ми разказва за разни минали неприятности — обръща се към мен Льогийу. — Никак не се разбирал с помощник-капитана на предпоследния рейс.
— А с капитан Пикар как сте?
— О, той няма грешка! С него живот си живеем. Ама с онзи, опазил господ, не беше живот.
И се засмива.
— Защо не се разбирахте?
— Не ме траеше. Обаче и аз не го траех.
— Какво не му харесвахте?
— Абе студен човек. Това е. За да го накараш да се усмихне, трябва на маймуна да се направиш.
Засмивам се. Марсияк е доволен и си тръгва, подхвърляйки самодоволно:
— Трябва да вървя в кълката! Никакви ги няма без мен.
Когато излиза, Льогийу прави следния коментар:
— Не е лошо момче.
И после добавя нещо доста учудващо в неговата уста:
— Тия южняци много говорят.
— А бившият помощник-капитан?
— Изглежда, не е говорил достатъчно. Затуй не са се траели — добавя той дълбокомъдро.
Имам чувството, че тази забележка е плод на въздухарския психологизъм, за който Достоевски упреква сановниците в своята страна. В края на краищата бъбривият Льогийу и мълчаливият Морван се разбират чудесно.
И както съм се размислил, се появява доста оклюмал старши матросът Виньорон. Вече имах повод да се запозная с него. Работи в радиослужбата и именно той ми донесе преди една седмица фамилиграмата, за която говорих по-горе и чиято лаконичност, драга ми читателко, можахте да оцените: „Мисля за вас. Софи.“ Да се задоволиш с четири думи, когато имаш възможност да употребиш двайсет — това според мен говори и за известна краткотрайност на чувствата. Но тази седмица лаконичността достигна своя връх: просто не получих нищо.
За да получавате фамилиграми, трябва да дадете в Базата името и адреса на избраната от вас личност: майка, съпруга, годеница. Тя изпраща своя текст всяка седмица в Базата, където го шифроват и ни го изпращат на свръхдълги вълни заедно с общите информации и оперативните заповеди.
Ние приемаме съобщенията чрез антена — най-проста жица, която се влачи след нас.
— Боли ме кракът — заявява Виньорон.
— Нищо чудно — обажда се Льогийу. — „Жичкаджиите“ по цял ден се развяват от кърмата до носа с една хартишка в ръка. Това се казва живот!
— Че твоят да не е по-лош — отговаря Виньорон.
Той е младо момче с открито лице и с честни очи зад телените рамки на очилата.
Пипам крака му.
— Тук боли ли ви?
— Не, докторе.
— А тук?
— И тук не.
— А тук?
— Малко.
Има леко възпаление на разгъвателния мускул на палеца и поръчвам на Льогийу да му даде мехлем. Няма да му послужи особено, просто ще го успокои, че се грижат за него. За сметка на това му давам един добър съвет:
— Не препускайте така по стълбите, Виньорон. Внимавайте къде стъпвате!
— Какво да правя, докторе, нали все трябва да препускам!
— Сега ще направим едно масажче на този бегач! — казва Льогийу.
— Много ти благодаря — отвръща Виньорон.
Но явно не е забравил за „жичкаджията, дето се развява от кърмата до носа“, защото добавя:
— Нали виждате, докторе, момчетата ме гледат, че търча напред-назад, и си мислят, че нищо не върша. Но моята роля в подводницата е много важна. Какво ще стане, ако радиото спре? АРПЛ губи връзка с командването на сушата и край!
Льогийу свива едва забележимо рамене и ме поглежда, но си мълчи. Бъбривец, бъбривец, но знае и да си мълчи.
— Много ли фамилиграми получавате на ден, Виньорон?
— Всяка вечер десетина.
— И какво ги правите? Раздавате ги веднага на хората?
— Ами! Първо минават през помощник-капитана.
— Защо?
— Е, докторе, ами ако жената на някое от момчетата е умряла и дойде фамилиграма насред рейса, естествено няма веднага да му съобщим: ще бъде ужасно!
— И кога ще му кажете?
— В деня на връщането.
— Но това също е ужасно.
— Не е същото — обажда се Льогийу и вдига глава. — Ако някое момче получи подобна вест, както е затворено тук, това е голяма беда. И за него, и за работата му, и за другите.
Ясно, на първо място подводницата. Нито осъждам, нито одобрявам, само разсъждавам. И колкото повече размишлявам, толкова по-малко съм в състояние да взема страна. Това е един от трудните въпроси, които възникват на всяка крачка — иди, че решавай.
— Хайде, жичка, обувай се! — казва Льогийу.
„Жичка“ означава „свързочник“ и „радист“. Да се опознае една среда, означава да се научи преди всичко езикът й, тайният й говор.
— Както ти каза докторът, гледай да не препускаш толкова бързо по стълбите, защото ще си съсипеш ахилесовото сухожилие или ще си разтегнеш менискуса — раздава съвети Льогийу.
Многоучеността на Льогийу не стига до ушите на Виньорон, който се обува бавно и мълчаливо, гледайки замислен иззад телените си очила. Разбирам, че иска да ми каже нещо. Льогийу също го разбира и отива в изолационното.