— Докторе, смятате ли, че е правилно да крият от някое момче, че баща му е починал?
Трудно ми е да отговоря с да. Деликатно е да кажа не. Превръщам въпроса му от общ в частен.
— Безпокоите се за здравето на баща си ли?
— А, не! Ни най-малко! Той е здрав като камък! И майка ми също.
— А жена ви?
— Не съм женен.
Хвърля поглед към изолационното и снижава глас:
— Но съм сгоден.
— И годеницата ви не е добре?
— А, не, не! Здрава е!
Мълча и чакам. Той ме гледа, свежда очи, вдига ги отново и казва:
— Вече две седмици плаваме, а думичка не съм получил от нея.
И изведнъж се отприщва:
— Това не е живот, докторе! Всеки ден приемам по десет, петнайсет фамилиграми, а за мен нито дума!
— Страхувате се, че е болна ли?
— Не, докторе, нали ви казах — отговаря той с вълнение. — Нищо й няма. Дори хрема никога не е хващала!
Мълчим и двамата.
— Не бива да бързате със заключенията — казвам аз. — Може би има някакви обстоятелства, които обясняват…
— Какви обстоятелства? — почти се нахвърля той върху мен.
— Откъде мога да знам… — разтварям широко ръце. — Възможно е на тръгване да сте й казали нещо, което не й е харесало… Нали знаете колко са докачливи момичетата. От нищо се засягат.
Това изтъркано мъжко обяснение (а господ ми е свидетел, че наистина се чувствам глупаво в момента, когато го изричам) въпреки всичко, изглежда, го успокоява.
— Така ли мислите, докторе? — казва той все пак обнадежден.
Малко се срамувам от тази наставническа роля. Но пък как да го оставя да се мъчи от ревност, и то още цели шест седмици.
— Да, твърде възможно е! — казвам сериозно.
— Значи ми се цупи, докторе?
— Много е вероятно.
Той размишлява.
— И все пак не е гот да ми се цупи, когато седя затворен тук, в тоя железен сандък, под водата — пали се отново той.
— На колко е години?
— На 19.
Вдигам рамене.
— Тя не може да си даде сметка, Виньорон! Момичето живее с мама и татко! Откъде да има представа за живота, който водим ние тук?
Той кима с глава, гледа ме и се усмихва криво. И аз като него се отдавам на ободряващото чувство за мъжко превъзходство.
— Благодаря ви… — казва той сърдечно. Спира се и добавя срамежливо: — Благодаря за подкрепата, докторе!
И си отива. Акция „Валидол“ е приключена. Съмненията пак ще го заглождят и пак ще дойде при мен.
Появява се Льогийу и нетърпеливо започва да коментира. Почти не го чувам. За втори път виждам Виньорон и ми е мъчно за него. Страх ме е, че когато се върнем, ще научи, че неговото момиче си има друг.
— Да ви кажа ли истината, докторе? — пита Льогийу и най-накрая гласът му стига до мен. — Те в лазарета търсят бавачка или свещеник! Някой нещо го боли и иска да се поглези, нещо му тежи на сърцето и напира да се изповяда. Аз съм бавачката, а вие, докторе, сте свещеникът…
След радиста Виньорон приемам още трима-четирима пациенти. Дреболии — Льогийу сам би могъл да постави диагнозата и да назначи лечение. Но държа да присъствам. И без това Льогийу доста насериозно се взема за лекар. А аз знам, че хората предпочитат да имат работа с господ, а не със светията му. Още повече че въпросният светия в мое отсъствие е склонен да раздава заповеди.
А вторият ми апостол — Морван, се е затаил в ъгъла си, спокоен и мълчалив, забил око в микроскопа. Той прави кръвна картина — отегчителна работа, само за него, тъй като може да прояви двете си основни достойнства: търпение и добросъвестност.
И аз бих искал да ги притежавам, когато след прегледите се захващам да изпиша куп книжа с епикризи според изискванията на администрацията. Още повече когато ме наляга досада и мисълта ми започва да блуждае и натрапчиво да се върти около мълчанието на Софи. Неблагодарната Софи! Както биха казали американските психолози, с нея съм направил несполучлива „инвестиция“! Мрачното ми предчувствие подсказва, че моят влог още отсега е пропаднал и че миналата седмица Софи се е сетила за последен път за мен. И добавям злобно: ако изобщо го е направила, а не е оставила и тази грижа на майка си.
Но дори и от този сарказъм не ми олеква. И аз като жичката Виньорон бих имал нужда от доктор, който да се погрижи за раненото ми аз, ранено дълбоко: в сърцето и в честолюбието. Защото вие, драга читателко, надявам се, сте забелязали, че не заслужавам подобно пренебрежение…
Действието, както се знае, не е близко с мечтата, те дори донякъде са скарани, затова решавам да се размърдам и да отида в машинния отсек, където ме покани капитан-лейтенант Калонек.