Много интересен е жаргонът на борда! Отдел „Енергетика“, ръководен от плешивия и симпатичен капитан Форже, както вече видяхме, се състои от три служби:
— Енергото (т.е. атомният реактор);
— Потапянето (службата по безопасността на потапянето);
— Задвижването (службата по задвижването на подводницата).
Названието на службата става и име на човека, който я ръководи.
Така на лейтенант Бекер, брадатия великан, който бродира кръстат бод и изнася неделната служба, викат Потапянето.
Капитан-лейтенант Мирмон, все още непознат на читателя, е Енергото.
А капитан-лейтенант Калонек, при когото отивам, е Задвижването.
Тук човек се изкушава да каже, че нещата стават хора и хората неща. Както в „Човекът звяр“ на Зола, където машинистът Лантие се слива с локомотива си, и тук, изглежда, има покриване, най-малкото по име, между машината и този, която я обслужва.
В действителност това не е така. Ако Калонек чуе моите романтични обяснения, искрено ще се изсмее. Първо, защото в машинния отсек няма една, а много машини и освен това Бекер, Мирмон и Калонек се редуват да дежурят в командния пункт на енергетичната служба и всеки трябва освен от своята да разбира и от работата на другите двама.
Завинаги се разделям с моята умираща любов и тръгвам към кърмата, като пътьом си вземам от стаята един пуловер. На пръв поглед нелепа постъпка, тъй като температурата в машинното е между 35° и 40°. Но си мисля за връщането, когато ще трябва от 35° да премина на 22°. Освен това мисля с личен пример да дам известна тежест на всекидневните си препоръки към механиците. Не бих искал да казват за мен „El cura predica, pero non pratica.“23
Както и всеки новодошъл, прекъсващ монотонната вахта, ме посрещат с радост в командния пункт на енергетичната служба. Сварвам капитан-лейтенант Калонек и трима оператори, между които и високия дебел Бишон, когото питам за кашлицата му.
— Много съм добре, докторе, благодаря — казва шегаджийски той, — вие ме излекувахте.
— А намятате ли се с пуловер, когато отивате в бюфета?
— Не, но отсега нататък ще го правя, обещавам — отговаря той със същия тон.
Забелязвам, че след като окуражих хората от екипажа, те все повече ме наричат „докторе“, а не „господин докторе“. Дори моите фелдшери се обръщат към мен с „докторе“, а не с „господине“. Предпочитам да е така. И заключавам, че когато оставим човек сам да решава, той проявява естествената склонност към опростяване.
Разменям няколко думи с Калонек. Той е среден на ръст, със сини очи и руси оредяващи на челото коси. Изглежда доволен, че съм дошъл и проявявам интерес към работата му. Не бих казал, че офицерите механици страдат от комплекс за малоценност по отношение на палубните офицери. Дори обратното — „шефовете“, както ги наричат, имат много силно и законно чувство за значението си на кораба: „В края на краищата ние движим подводницата“, усмихнат ми каза тази сутрин Калонек. А вие си спомняте, драга читателко, че механикът Роклор настояваше с цялата си многоречивост, че потапянето (където работи той) е може би „най-важната дейност на борда, защото в края на краищата подводницата плава преди всичко под вода“.
Но някои офицери в машинното нямат право да дават дежурства като командири и следователно не участват в командването на кораба. Те го знаят и го приемат, прекалено горди са, за да се оплакват, но все пак остава едно съжаление, проличаващо например в това „в края на краищата“ на Калонек.
Ако искате да разберете какво представлява командният пункт на енергетичната служба, вземете бордовото табло на един пътнически самолет, умножете го по три и го разположете върху трите стени на едно почти квадратно помещение. Пред тези три табла седят четирима души на четири стола с ниски облегалки: офицерът и тримата оператори. На пръв поглед нищо не правят. Но и пилотът на пътническия самолет също като че ли с нищо не е зает през повечето време. И все пак по понятни причини е по-добре да си седи на мястото.
— Току-що предадох дежурството на Мирмон — казва Калонек. — Сега съм свободен и с удоволствие ще ви разведа из нашето царство.
Достатъчно е да прескочим един праг и се озоваваме в машинния отсек.
— Значи това е заводът — не скривам аз възхищението си. — Обширно и горещо!
— Не завод. Това са няколко завода! — отговаря Калонек. — Нашата енергия е парата, която идва от атомния реактор. Той е в съседния сектор. От парата произвеждаме прясна вода в онези „парни котли“, които всъщност са дестилатори. Тази вода ни служи за две цели. Първо, с нея компенсираме загубите на вторична вода в кожуха на реактора…