— А каква е тази решетка, която се вдига в реактора?
— Питайте Мирмон — отговаря Калонек. — Той е женен за реактора. Да не му отнемаме булката.
Засмиваме се. Само да се спомене другият пол на борда, и веднага избухва смях. Струва ми се, че със смеха преодоляваме тъгата, която предизвиква отсъствието на жена в нашия подводничарски живот, макар никога да не говорим за това.
— За всичко ви докладвах, док! — казва Калонек.
Това „докладвах, док!“ му харесва и той се засмива. Щастлив човек, на когото интелектуалните турбини вървят добре, а на жизнеността му никога не липсва пара.
— Сега, докторе, когато вече знаете всичко — казва дебелият Бишон с неговия шегаджийски тон, — не можете ли да поемете дежурството вместо мен?
— А вие ще ме заместите в лазарета. Добра идея! Отивам да кажа на пашата.
Едва от половин час съм в машинния отсек, а вече плувам в пот. Намятам пуловера на гърба си, връзвам ръкавите около врата и така преминавам в по-хладните части на подводницата. Разликата в температурата е доста осезателна. Когато минавам през ракетния отсек, забелязвам, че едно момче от екипажа се е облегнало на едно от смъртоносните оръжия и мирно свири на китара. Усмихвам му се пътьом и отивам в лазарета, където ме чака един почетен посетител: „стопанинът“, както го наричат, или старшината на старшините, както сам се нарича, човекът, благодарение на когото царуват ред, акуратност и чистота на подводницата.
Паднала му е пломбата на един от кътниците, както дъвчел една от вкусните шоколадови кифлички, които дължим на нашия пек. И изряден за себе си, както и за другите, същата сутрин се явява при мен. Тъй като зъбът е умъртвен, задачата ми не е трудна: слагам му нова пломба и след това разговаряме.
Главният боцман не е човек, който се отдава на душевните си състояния: духът му е чиста стомана. И тази сила си личи от пръв поглед: истински атлет, около трийсетгодишен, с широки рамене и дълги крака, които стъпват здраво на земята. Правилните черти на лицето му издават широка гама добродетели: здрав разум, контрол над себе си, уравновесеност, спокойствие и авторитет. Свикнал е: той е жандармът на борда, пазителят на подводничарското огнище, на свещените правила на чистенето, четкането и изтупването. Под негово командване са новаците, готвачите, фелдшерите, стюардите, отговорниците за клозетите и пералнята. Благодарение на него масите в бюфета са винаги навреме подредени за първата смяна, а след това веднага раздигнати, почистени, отново заредени за втората смяна и раздигнати след нея.
Всяка сутрин стопанинът е на крак, преди да прозвучи сигналът за ставане. Навремето във флотата този сигнал „койки долу“ е означавал, че моряците трябвало да спуснат надолу койките си и така да освободят пътеките. А това, както за моряците, така и за „слоновете“, винаги е означавало мъчително преминаване от хоризонтално във вертикално положение. От това преминаване са освободени онези, които са били на нощно дежурство и сега могат отново да затворят очи сред всеобщото оживление и с наслада да се отдадат на откраднатата си почивка. А почти едновременното присъствие на стопанина във всички стаи, придружено с пляскане на ръце, много помага на останалите.
Но когато на подводницата се обявява „акция чистота“, подобно на „бойна акция“, стопанинът, все така вездесъщ се превръща в същински Аргус, който със стоте си очи зърва забравената на умивалника четка за зъби, неизхвърленото кошче за боклук, неоправената койка, кофата, оставена не на мястото си.
И ако по време на „акция чистота“ някой забави крачка все още в плен на съня, стопанинът го пришпорва, като повишава глас и пляска два пъти с ръце. Затова един шегаджия го нарече в бордовия вестник „пляс-пляс ръчички“, но не му остана прякор.
Говори бързо с глас, идващ от дъното на гърлото, и произнася малко гърлено р-то, по парижки — той е от Поаси. Сдържан е в приказките, крие чувствата си. Постът му го е научил да се държи любезно и същевременно да държи събеседника си на разстояние. Като главен старшина той е изпълнявал задълженията на вахтен офицер на борда на малка подводница, където е служил, преди да дойде на АРПЛ. Зная, че би могъл да се яви на изпити, за да стане офицер, и го натам дали има такова намерение.
— Не знам, докторе — отговаря ми той кратко, — не съм решил.
Преди три дни зададох същия въпрос на „президента“. Така наричат най-възрастния морски офицер, достигнал най-висок старшински чин. Неговият отговор беше по-категоричен: