— Не, това не ме привлича!
— Защо?
— Имам лични причини — отговори ми той и се затвори в себе си.
Струва ми се, че мога да отгатна причините. „Прези“ (както го нарича екипажът, като съкращава името му и така развенчава в известна степен авторитетния му прякор) е стигнал в своята категория върха на стълбицата и не желае да рискува званието, за да се озове в случай на успех — съмнителен, така или иначе успех — на най-ниското стъпало на стълбицата в една нова категория, макар тя да е по-висша. Гордост или мъдрост — не знам кое от двете. Той предпочита като Юлий Цезар да бъде пръв на село, а не втори в Рим. И както той сам ме уверява, се чувства много добре.
И стопанинът се чувства вече много добре с пломбиран зъб, седнал в странния зъболекарски стол, който не е нищо друго освен преобразената операционна маса.
— Какво според вас кара хората да станат подводничари?
— Преди всичко материалните облаги — отговаря той. Вие ги знаете не по-зле от мен. 50% над заплатата, една година служба в подводницата се взема за три години трудов стаж. А също и 75 франка за всеки ден, прекаран в подводницата, след третия рейс вече по 120. И не е чудно, че всички момчета си купуват къщи или апартаменти.
— И вие имате къща, нали?
— Да. И още едно предимство: на обикновен кораб никога не се знае кога се връщате. А на АРПЛ това е известно с точност до 10 дни. Така човек планира по-добре времето си, особено когато има семейство. А и отпуските са по-дълги.
Той се замисля:
— Но не е само това. Момчетата се гордеят, че са подводничари. Ето например отивам на сватба и всички ме разпитват. И на много от момчетата им се иска да бъдат на мое място! Ами помислете, докторе! Всеки може да лети със самолет. Всеки може да си купи билет за ферибота Дувър–Кале! А хората, които плават на подводница? Пресмятал съм ги — някакви си 1360 души на АРПЛ! И може би двойно повече на малките подводници! Малко! Много малко!
— С една дума — казвам аз, — вие сте нещо като елит.
— Не съм казал това — отговаря колебливо той. — Не мислете, че се правя на важен. Но не забравяйте ролята ни в отбраната на страната. Умората! Лишенията! Опасността! Да ни видите само на какво приличаме, когато излизаме от този железен сандък след 75-дневен рейс! Русите са измити като сдъвкана хартия, а мургавите са направо зелени!
Той пак се замисля и смръщва вежди. Мъчи се да намери думи, за да ми обясни какво е животът на подводниците.
— Вече 15 години служа на АРПЛ — казва той накрая. — И до ден-днешен си спомням първото потапяне! Гледайте нашите двама курсанти? Много са запалени, нали? Но никога няма да са колкото бях аз навремето при първия ми рейс.
— Значи за вас е романтично приключение?
— Да, може и така да се каже — отговаря той, недоволен, че сведох до шаблонна фраза целия му уникален и незаменим опит. — Има и нещо друго, докторе, което ценя безкрайно много на борда на една подводница — продължава той. — Тук никой не може да кръшка.
— Какво имате предвид?
— Когато живееш с други, затворен в такава кутия, веднага става ясно с кого си имаш работа. Никой не може да играе скрито. Никой не може да заблуди другите. Измамниците веднага си личат. И не им се разминава току-така.
Слушам стопанина да говори и си мисля, че той самият не се разминава с истината, че с няколко най-обикновени думи успя да каже толкова важни неща.
Намирам се в каюткомпанията с Верду и Вердьоле, пием чай. Нашите двама курсанти са спечелили един тежък конкурс, за да влязат в Института за политически науки, и после още един, за да ги приемат в Националната административна школа. Според жребия изпращат тези щастливци да отбият военната си служба във флота, и то не къде да е, а в подводниците. Този рейс е за тях най-романтичното приключение!
За Вердьоле мога да кажа, че е умен, образован и очарователен. А за Верду се изкушавам да кажа, че е умен, образован и хаплив. Но в действителност неговата острота е само защитна. Сравнен с Вердьоле, той е като лимонов сок пред оранжада — трябва да се свикне с киселия му вкус. И не се покрива с агресивната личност, за каквато се представя, а само я държи пред себе си и така се забавлява.
Обратно на онзи възпитаник на Висшите училища, който според описанието на Кокто „изтънявал интелигентността си, смучейки я като захарна пръчка“, интелигентността на нашите двама възпитаници на Висшата административна школа е по-дълбока, не така изтънчена. Подобно на честния човек на Молиер и те проникват във всичко. „В Националната административна школа — казва Вердьоле — една писмена работа не трябва да бъде нито литературна, нито философска, нито научна.“ Странно е, че култура, изградена изключително върху отрицанието, успява да подготви един елит от твърде компетентни висши функционери.