— Много е бузеста! — отговаря той безстрастно и ми връща броя.
Прелиствам веднага страницата.
— Ето още нещо, което изглежда интересно! „В четвъртък точно в шест часа следобед златното ухо Вилфранк, извикан спешно, намушка с рога хидроакустичната станция, засичайки един товарен кораб в съседство! Журито на коридата реши да бъдат присъдени на Вилфранк ушите и опашката на хидроакустичната станция.“ А, това за мен е тъмна Индия! С риск да дам в ръцете на този похотлив самохвалко оръжие против себе си (и посочвам дискретно с пръст Верду) ще си призная, че не знам какво значи „златно ухо“.
— Докторе, да ви донеса ли още един чай? — пита ме Вилхелм, който се появява на вратата на каюткомпанията.
— Да, благодаря, Вилхелм.
— Вилхелм има слабост към вас — забелязва Верду.
— Така е, той не е неблагодарник.
Верду е готов да се ухили, но се сдържа навреме.
— Отговарям ви като началник на наблюдателната служба — казва Вердьоле. — „Златно ухо“ означава хидроакустик.
— Голямо изясняване, няма що!
— Искам да отбележа — намесва се Верду, — че като шеф на наблюдателната служба той е подчинен на един лейтенант и направляван от един капитан трети ранг.
— Това е само доказателство, че човек има винаги нужда от някой по-голям от себе си. В наблюдението аз сам съм господар на борда, след един лейтенант, един капитан и господ.
— Все още не съм чул дефиницията за хидроакустик. Това очакване започва да става непоносимо.
— И така, док, когато сте се качвали на подводницата, не може да не сте забелязали, че тя е покрита с хидрофони и сонари.
— Освен ако не са го качили с котвата — прекъсва го Верду.
— Продължавайте, Вердьоле! — казвам аз, без да мигна дори.
— Естествено не можем активно да използваме сонарите, т.е. да предаваме заради пресвятата скритост.
Един след друг се появяват младши лейтенант Анжел и капитан-лейтенант Мирмон. Тъй като кожените кресла в каюткомпанията са само четири, Вердьоле, по-възпитаният от двамата курсанти, понечва да стане — само понечва.
— Не се притеснявай! — казва Мирмон. — Само минавам да изпия едно кафе. Застъпвам на вахта.
— И за мен едно кафе, Вилхелм! — обажда се Анжел.
И сяда.
— За какво говорехте? — пита той.
Виждам го всеки ден и всеки път се изненадвам от младежкия му вид. Така е изглеждал на 17 години, така изглежда и сега — пет години по-късно. Имам чувството — явно погрешно, — че това красиво лице никога няма да остарее.
— За задници — отговаря Верду. — Тези двама нещастници се възбуждат от една рисунка.
Давам „Подводничарски вести“ на Анжел, който го отваря точно на въпросната страница и се засмива.
— Tu quoque fili25 — протяга Верду ръка, взема му безцеремонно вестника и се зачита в него.
— Я виж ти! — казва Вердьоле.
— Интересува ме от научна гледна точка и ето какъв е изводът ми — му отвръща Верду. — Социологически погледнато, колкото и недодялана да е тази рисунка, тя показва известно стремление на масите към феминизиране на генералния щаб.
Само Мирмон не се присъединява към смеховете, прав, забучил нос в кафето си. Той, така или иначе, е от най-мълчаливите офицери и обикновено не се включва в разговорите на масата.
Мирмон е човекът, за когото Калонек каза, че е женен за реактора. Но колкото по-внимателно разглеждам сериозното му затворено лице, толкова по-трудно го свързвам с някаква жена. И въпреки това при първия удобен случай ще му задам няколко „слонски“ въпроса във връзка с реактора.
— Тъкмо се канех — казва Вердьоле — да изнеса на доктора една лекция за наблюдателната служба.
— Слушам ви с отворени уши — казвам аз.
— Докторът се превзема. Вече две седмици е с нас и все още с никого не е на „ти“ — обажда се Верду.
— Бих говорил с всички на „ти“, до капитан-лейтенант включително. Но при условие, че вие бихте взели инициативата.
— Сега пък се перчи с условно наклонение! — с привидно възмущение възкликва Верду.
— Каква недобронамереност! Ако не го употребявам, ще ме обявите за невежа!
— Аз не смеех да ви говоря на „ти“, защото сте по-възрастен от мен. Все пак сте на 30 години — обажда се Анжел.
— Добре тогава — отговарям аз, — отсега нататък ще съм на „ти“ с абсолютно всички, включително с бебетата и старците. Мирмон, мога ли да ти говоря на „ти“?