— Да, разбира се — отговаря той с известно закъснение.
И понеже ние се засмиваме, той ни поглежда учуден, оставя празната си чаша на масата и си тръгва. Изглежда, нищо не е чул от разговора.
— Вердьоле, слушам те — подканям го аз.
— Не, не — отговаря ми Вердьоле. — Кой би разяснил по-добре въпроса от младши лейтенант Анжел, началник на наблюдателната служба и мой много уважаван началник.
— А, не! Давай ти, синко! Аз ще те поправям, когато започнеш да ръсиш глупости.
„Синко“26! Какво нахалство само — да наричаш синко един възпитаник на Висшата административна школа!
— Хайде, Вердьоле, така никога няма да свършим! — подканям го аз.
— Добре. Хидрофоните, с които е покрита подводницата, ни препредават звуците от морето. Ние ги приемаме и интерпретираме по два независими един от друг начина: с компютърен анализ, но и един човек извършва занаятчийски същата работа. Когато шумовете изглеждат особени или тревожни, викат на помощ хидроакустика, надарен с рядък талант! Той именно е „златното ухо“.
— Много ласкателен прякор!
— И напълно заслужен! — казва въодушевено Вердьоле. — Трябва да имате предвид, док, че всеки кораб издава характерен шум, когато плава. Шумовете са характерни не само за типовете кораби. В една и съща категория всеки кораб има собствена акустична характеристика. И така товарният се различава от рибарския или танкера, военният от подводницата.
— Дори и съветската подводница ли може да се различи?
— Да, и съветската подводница, стига вече да сме я срещали и засичали. Защото естествено всичко се записва на магнетофони, прослушва се отново в базата и се класифицира.
— Но това предполага, че „златното ухо“ е надарен с изключителна памет! — казвам аз.
— И изключителна дарба! Тази дарба се открива чрез тестове и се подлага на тренировка ad hoc27. Така се подготвя анализатор, който притежава необикновен усет към звуците, умее да ги запаметява, да ги сравнява с другите и да ги преценява. Това е повече от занаят, това е изкуство! Нерядко електрониката не е на тази висота.
— Радвам се — заявявам аз. — Веднъж и човекът да се окаже по-ценен от машината.
— Много сте ретрограден — отвръща Верду. — Вие ми напомняте Жан Жионо, който съжалявал, че плуговете били сменени с трактор.
— Да не забравяме все пак, че и плугът е вид машина — обажда се Анжел със съкрушително здравомислие.
Верду мълчи, а ние с Вердьоле си разменяме ликуващи усмивки.
— Много ти благодаря, Вердьоле! А аз тръгвам, защото в лазарета ме чакат моите бумаги.
— Вие ли сте, докторе? — подава глава Льогийу от изолационното. — Имате ли нужда от мен?
— Не!
Той се скрива, а аз разхвърлям книжата си върху операционната маса и надавам ухо за доста объркана история за някакво светско, после за някакво католическо училище, която Морван се мъчи да разкаже в изолационното на Льогийу. Казвам мъчи се, защото той сумти, издава междуметия и отделни срички, които така и биха си останали неразбираеми без изкуството, което влага Льогийу, за да изтръгне някакъв смисъл от тях. Или, подемайки друга метафора, ще кажа, че разказът на Морван е затворен в неговата безсловесност, подобно на статуята в каменния блок, преди скулпторът да я освободи от него.
От чутото разбирам, че Морван с напуснал светското училище заради разпуснатото поведение на директорката и нейната заместничка, които той зърнал през прозореца на една класна стая след часовете.
— А ти какво правеше там, след като всички са си отишли? — пита Льогийу.
Тишина, сумтене и вероятно някаква мимика.
— Шапката ли си беше забравил?
— Ъхъ! — казва Морван.
— И ти ги видя двете?
— Ъхъ!
— Те бяха в стаята, така ли?
— Ъхъ!
— В стаята, където си забравил шапката?
— Ъхъ!
— И тогава?
Мълчание, сумтене, мимики.
— Наистина ли? — пита Льогийу.
— Ъхъ!
Льогийу се засмива, но от републиканска лоялност добавя след кратко мълчание:
— Но пък, от друга страна, вашето отче не може да не е щипало слугинята.
— Ъъ! — казва Морван, като този път изразява енергично отрицание.
— Виж какво — тактично продължава Льогийу, — аз не познавам твоето отче. — Може и да си прав. Но така или иначе и свещениците ги правят тия работи.
Дълго мълчание следва това помирително заявление, след което Льогийу се появява в лазарета.
— А, докторе, още ли сте тук?
— Да — отговарям аз — и моля да ме извините, че чух разговора ви. Но пък ако бях затворил вратата, щях да ви прекъсна и щеше да бъде много жалко — добавям усмихнат.
26
Така старите курсанти наричат младоците от първи курс на Висшето морско училище. — Б.а.