Льогийу се усмихва на свой ред, после се засмива с пълно гърло и ми казва:
— Знаете ли какво прави сега Морван? Спи. Говоренето го изтощава. Не съм виждал такъв поспалан като него. — И целият обхванат от угризения добавя: — Но когато има нещо да се свърши, го събуждам и той го прави. Нали се убедихте, докторе, в работата няма грешка.
— Та аз не се оплаквам! Нито от него, нито от старшия фелдшер.
И отново се захващам с книжата. Зад гърба ми Льогийу прибира нещо. Или по-точно прережда нещата, които и така са си подредени. При него това е израз на съсредоточаване.
— Докторе — казва той след малко.
— Кажете, Льогийу!
— Мога ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Вярвате ли в бога?
— А вие? — връщам въпроса му аз.
— По принцип не. Но откакто служа на АРПЛ, имам известни съмнения.
С това вече Льогийу ме учудва. Той е самият тип на бретонеца атеист, антиклерикал и републиканец (в левичарското разбиране). И самата поява на метафизичен въпрос от такова значение в дълбините на океана наистина е за чудене.
Аз отново питам.
— Откакто служите на АРПЛ ли?
— Ами да — отговаря той. — Вижте, аз съм съгласен, че възпиращата сила ни е необходима. Без това не може. Но, от друга страна, всичките тези френски, английски, американски и съветски подводници, които кръстосват непрекъснато океаните, готови за няколко минути да унищожат цели страни, а с тях и половината планета — та това е чисто безумие.
— И вие мислите, че ако съществуваше господ, нещата нямаше да са толкова абсурдни?
— Не знам — отговаря ми той. — Може би. Вие какво мислите?
— Ако имаше бог, положението според мен нямаше да е по-малко нелепо. Това означава, че бог би приел хората да разрушат планетата, която той е сътворил.
— Точно така. Ако имаше бог, той би трябвало да спре тази лудост.
— О, Льогийу, и разочароващо да звучи, ще ви напомня, че човешката история е пълна с безброй кланета, които никаква небесна намеса не е спряла. Напротив, често тези масови избивания са се извършвали в божието име.
За миг млъкваме, после Льогийу подхваща пак:
— Значи не вярвате в бога, докторе?
— Не става дума за вяра. Въпросът е да се знае. А ако нещо не знаем, то е именно това.
— Защо тогава пускате лейтенант Бекер в лазарета неделя сутрин? — леко настръхва Льогийу.
Дотук с метафизиката! А също и с възвишените размишления! Какво падение! Връщаме се при заклетия антиклерикализъм на бретонския „републиканец“, който за нищо на света няма да отстъпи пред селския свещеник!
— А защо да не го пускам? Лейтенант Бекер ми е симпатичен. А и моят предшественик, доктор Мьорио, е постъпвал така.
— Но вие не си давате сметка, докторе! Те са едва десетина души, а предават молитвите навсякъде.
— И какво от това?
— Докторе! А момчетата, които са били нощна смяна? За тях неделя сутрин е като всяка друга сутрин! Те искат да си отспят!
Какво да отговаря на това, освен че който иска да поспи, не е длъжен да включва слушалките до койката. Но не ми се спори и затова се връщам към моите книжа.
След малко, вече приключил с тежкото си задължение, казвам на Льогийу, който се върти из лазарета:
— Какво става с лавката? Върви ли?
— О, и още как! Златна мина! И най-важното е, че се виждам с много народ. Тъкмо исках да ви кажа, докторе. Има едно момче от клиентите ми, с което нещо не е наред. Казва се Бруар. Механик е, старшина втора степен.
— Оплакал ли ви се е?
— Не, там е работата.
— Тогава как разбрахте, че не е наред?
— Всеки ден си купува по 100 грама бонбони.
— И какво доказва това?
— Как да ви кажа… Ако има нужда от бонбони, за да му е по-лесно да не пуши, защо не си вземе едно-две кила наведнъж, а идва всеки ден само за 100 грама? Не, не, докторе, това момче иска да поговори с някого.
— Но вие ми казахте, че не си отваря устата.
— Е, не е точно така. Само, че говори все за незначителни неща. Не смее да изплюе камъчето. Трябва да го видите. Може пък на вас да каже какво му е.
— Но не мога да го извикам просто така. Трябва някакъв повод.
— Поводът е, че кашля.
— Добре, кажете му да дойде в приемния час. Ще видя какво му е. Как се казваше?
— Бруар. Висок и слаб, с хлътнали гърди. И гледа като пребито псе, нали разбирате.
Четвърта глава
Обикновено радистите раздават фамилиграмите, но тази събота помощник-капитанът се е заел с това по време на вечерята. И когато го виждам сега, в края на третата седмица, да влиза в каюткомпанията с жълтите листи в ръка, сърцето ми глупашки се разтупва. Извръщам очи и се правя на много съсредоточен в оранжадата — не по-опияняваща от налегналите ме мисли.