Чувам глухия припев на гласовете край мен: „Благодаря, капитане, благодаря, капитане, благодаря, капитане“, и за пореден път се убеждавам, че офицерите са от два типа: едните пъхат фамилиграмата в джоба, за да й се насладят на спокойствие в каютата, другите я прочитат незабавно. А аз през цялото време на раздаването съсредоточено подрязвам крилата на избледнелия си оптимизъм, повтаряйки си, че естествено няма нищо да получа.
„Благодаря, капитане, благодаря, капитане, благодаря, капитане!“ Свърши най-сетне. С крайчеца на окото си виждам, че ръцете на помощник-капитана вече са празни. И колко странно, трудно ми е да повярвам на очите си. Отчаянието ме обзема и стиска гърлото ми, колкото и здрава да е бронята ми срещу него. Излиза, че не съм успял истински да убия надеждата си.
Ако някой ден ми се случи да срещна отново Софи, ще й го кажа: няма нищо по-жестоко от мълчанието, защото то подхранва надеждата, като в същото време непрестанно я мами. По-добре раздяла един път завинаги, като със скалпел: така раната ще заздравее по-бързо. Цяла вечер се старая да не потъна в мълчание и някак да изпълнявам ролята си на душа на компанията. За щастие Вердьоле, който тази вечер получи фамилиграма, искри от въодушевление, така че моята потиснатост остава незабелязана — като изключим може би помощник-капитана Пикар. Случайно срещам проницателния му поглед, който начаса се отвръща от мен. По-късно ще науча, че той изобщо се отнася враждебно към фамилиграмите, колкото и човешка да изглежда по принцип тази връзка.
Нощта ми преминава в мъчителни сънища. Оказвам се в Прага, град, който толкова обичам заради очарованието му, и докато снова за кой ли път из прекрасния квартал Мала Страна, изгубвам водача си. Но се успокоявам, тъй като добре познавам града. И начаса обърквам пътя. Питам минувачите на английски, френски и немски, но те не ме разбират, или, както изглежда, не искат да ме разберат. Безкрайно блуждая по улиците — те всички са без изход. И най-сетне се оказвам пред моя хотел „Алкрон“, който харесвам заради червения плюш, пищните драперии, старомодните мебели и стегнатите в бели смокинги келнери. Искам ключа си от портиера. „Извинявайте, господине, как се казвате?“ — пита ме той учудено на английски. Казвам му името си. „Но ние нямаме тук човек с такова име и стая с този номер също нямаме“ — ми казва той. Трима души стоят на рецепцията и ме гледат с любезен укор. Засрамвам се и напускам хотела. Всичко изгубих: водача, пътя, хотела и куфара, който остана в „моята“ стая!
Събуждам се на койката целият плувнал в пот. И чак след време откривам в себе си достатъчно хумор — а хуморът е, както знаете, една от формите на смелостта, — за да се възхитя от добрата работа на подсъзнанието ми: наистина няма по-сполучлив декор за един кафкиански кошмар от Прага!
За нещастие иронията ми не може да укроти яростта на моето вътрешно непонятно аз. Всеки път, когато се унасям, се повтаря същият сън, със същите обстоятелства и по същите места с една-единствена разлика: този път губя не куфара, а още по-лошо, малката чантичка с парите и паспорта.
От всички кошмари най-мъчителният е онзи, който се повтаря многократно, защото създава впечатлението, че сте пленник на натрапчиво видение, от което никога не ще намерите изход. И когато най-сетне сигналът за ставане, слава богу, ме събужда, дълго не мога да се избавя от усещането за невъзвратима загуба, макар прекрасно да съзнавам, че цялото ми налично имущество е тук, подредено по рафтовете. Надигам се със замаяна глава и схванат врат и за пръв път, откакто съм на АРПЛ, ме обзема непреодолимото желание да отворя прозорец, да погледна небето и да подишам морския въздух. Но това минава бързо. Реалността отново се възцарява и след като съм вече обръснат, изкъпан и облечен, отново се превръщам в общително и разумно животно.
В каюткомпанията, където сме сами на масата с Мирмон, нарушавам моята строга диета. Поглъщам una grande colazione28, както казват италианците: курабии, банички, шоколадови кифлички. Малка компенсация за тежката нощ. И се опитвам да започна разговор с Мирмон. Това не се оказва много лесно. Не че е темерут, но и за него важи онова, което Льогийу казва за Морван: „Трябва с лост да му отваряш устата.“
Капитан-лейтенант Мирмон е нашата енергия, което ще рече: началник на служба „Енергия“. На моите години е, но изглежда по-възрастен, може би защото е твърде сериозен. Среден на ръст е, с кестеняви коси и кафяви очи с тъмни мигли. Изражението му е сериозно, прямо и просто не върви да кажете, че държанието му е естествено — до такава степен това се хвърля на очи.
Нямам чувството, че се интересува от много неща извън занаята си, но там е съвършен. Издържал е като всички тук конкурс за Военноморското, учил е по същата програма като в Политехниката и е станал инженер. Но това не му е било достатъчно. Явил се е и на изпитите в Националния научно-технически ядрен институт в Сакле и е получил диплома за инженер по ядрена енергетика. Вече е направил три рейса по шейсет-седемдесет дни на АРПЛ.