— А какво става с първата вода?
— Тя се връща изстудена в котела на реактора, охлажда го, затопля се от него, връща се в смесителя, отново предава топлината си на втората система, след това отново в реактора и така нататък.
Пия чая си и изпитвам бегло съжаление, че не съм се посветил на научна кариера — толкова хитроумно измислена, дори „елегантна“ ми се струва тази двойна система от тръбопроводи. Е, не бих казал „елегантна“ пред Мирмон, макар той да е последният, който ще се засмее на моето невежество и на ентусиазма ми. Това си мисля, докато пия чая като пашата на малки глътки, почти ритуално и машинално протягам ръка към останалите в панерчето шоколадови кифлички. Спирам се навреме, изпълнен с чувство за вина и уплашен от броя на калориите, които вече съм погълнал.
Мирмон ме кани в отсек В, за да видя нещата с очите си, и след като свършваме, тръгваме заедно.
Отсекът с реактора и смесителя заема цялото сечение на кораба. До него се стига по малък коридор най-горе, затворен от двете страни с водонепроницаеми врати. Когато идвате от отсек Г (регенериране на въздуха), една малка червена или зелена лампичка ви позволява или забранява да преминете. Втора врата със същото приспособление в другия край на коридора води в отделение Б.
Тези две водонепропускаеми врати са по-дебели от вратите на банковото хранилище и се затварят с як лост и ръчка. Коридорът, изолиран от тях, е преддверието към чудовището. Мирмон ми показва малката стоманена вратичка, през която може да се провре немного едър човек и да слезе до реактора.
— Отиваме ли?
— Къде? — пита Мирмон.
— Как къде — при реактора?
Мирмон ме гледа. И не вярва на ушите си. Той е слисан от моето безразсъдство.
— Никога! Никога не се влиза там! — казва той. — Никога в морето! Никога, когато реакторът работи! Само когато е спрял. И то по заповед на капитана. Е, естествено със защитно облекло.
— А на сушата влиза ли се там? — питам аз.
— Да! Когато пристигнем на пристанището, правим топло спиране на реактора, след това се взема проба от въздуха в отделението. Ако може да се диша долу, слиза специализиран екип.
— А ако въздухът е замърсен?
— Пак се влиза, но с маски, захранвани с чист въздух отвън. Измерва се с гайгеров брояч радиацията във всяко ъгълче.
— Значи има опасност от теч?
— Да, съществува такава опасност.
— Къде?
— В смесителя при връзките и при клапаните. Точно както при парното отопление — добавя той с усмивка, — но течовете при нас са много по-редки.
— Е да, но при парното водата не е радиоактивна.
— Затова за реакторите се произвеждат специални свързващи колена, които са много издръжливи. Досега съм плавал три пъти на АРПЛ и никога не сме имали течове.
— Току-що каза, че не е изключена и голяма злополука.
— Имах предвид пожар.
— Може ли в отделението на реактора да избухне пожар?
— Естествено, както навсякъде, където има електричество.
— И какво правите в такъв случай?
— Залива се цялото отделение с вода. Това става също автоматично. А сега ще трябва да ме извиниш, защото застъпвам на вахта в командния пункт. Ще се видим на обяд.
Разделяме се и докато минавам през коридора от отсек В в отсек Е, кимам на хората от екипажа, които съм лекувал, или си разменям по някоя дума с тях. Не ми излиза от ума странният идол, затворен в тази светая светих, видим и досегаем само при известни обстоятелства за своите жреци, които обличат специални роби за този ритуал и носят тържествено гайгеровите си броячи като кадилници по време на литургия. Така отдават почит на този бог, който може да бъде както чудотворен и спасителен, дарявайки им светлина и движение, така и ужасен и пагубен, когато нашият предвиден до най-малките подробности култ не е безукорен.
И аз с всички нося на гърдите си като знак за посвещение дозиметър с името и номера ми. Всеки месец ми дават нов, а стария изпращат в края на рейса в централната лаборатория, където промиват филма и нанасят в моето досие дозите радиация, която съм получил или не съм получил от Идола (дори просто минавайки през неговото преддверие). Лабораторията има грижата да предупреди веднага моята част, ако дозата радиация й се стори голяма.
В главния команден пункт минавам покрай помощник-капитана, който ме поглежда със засмените си и живи очи и казва:
— Е, док, здраво разпитахте Енергията за реактора. Провървя ли ви?
— Вече и това ли научихте, капитане?
— Аз знам всичко — отривисто, както обикновено, се засмива Пикар.
— Значи ще можете да ми кажете дали досега някое от момчетата е било облъчено?
— Доколкото ми е известно, не! — отговаря Пикар.