И изведнъж прихва.
— Впрочем имаше такъв случай! Ето какво стана. Няколко дни след завръщането ни в Ил Лонг лабораторията ни предупреди, че един старши матрос бил облъчен, макар и с безопасна доза. Много се учудихме, после открихме, че човекът в последния момент не се е качил на подводницата с нас… Направиха подробно разследване и се установи, че вдигал някаква ограда във вилата си в центъра на Бретан, по склоновете на Менез Хом. Камъните били съвсем слабо радиоактивни — достатъчно, за да го регистрират уредите.
Той отново се засмива, хвърля ми един остър поглед и добавя:
— Е, докторе, измъчва ли ви нашето затворничество тук? Как е самочувствието?
Много добре разбирам за какво намеква и му отговарям веднага:
— Е, капитане, и на мен ми се случва, както на всички, да губя настроение, но бързо ми минава. Справям се.
— Бях сигурен в това — казва той и като си тръгвам, ме потупва приятелски по гърба.
Пристигам в лазарета и Льогийу ми казва:
— Докторе, Бруар току-що си тръгна.
— Бруар ли?
— Не се ли сещате — онзи, дето купува всеки ден по сто грама бонбони.
— А, да, да, сещам се.
— Не можа да ви дочака, защото е на вахта. Но каза, че ще мине пак следобед.
— Добре, ще го видя. Какво прави Морван?
— Спи — доволен отговаря Льогийу.
— А кой е излъскал така лазарета?
— Аз.
— А не смятате ли, старши фелдшер, че прекалено покровителствате вашия помощник?
— В работата няма грешка — защитава го Льогийу. — А стане ли напечено, му бия една тревога в ушите и той скача.
Тази сутрин не е много „напечено“ в лазарета и няма никаква опасност да се изпотим от работа. Имаме двама пациенти: един порязан показалец и киселини в стомаха.
Докато Льогийу дезинфекцира и превързва Показалеца, аз разпитвам Стомаха:
— Отдавна ли ви пари?
— От началото на рейса.
— А настроението как е?
— Много добре, докторе.
— Имате ли добри новини от дома?
— Да, отлични.
— Женен ли сте? Имате ли деца?
Той засиява.
— Женен съм с две деца.
— Мъчно ли ви е за тях?
— Да, разбира се. Но не се тревожа. Жена ми се справя с всичко.
Разбира се! Жената на моряка по определение е силна, издръжлива на трудностите, нежна в любовта, истинска мадона за децата си. От Виктор Юго насам всички знаят това. Спомняте си неговите „Бедни хора“: „Гледайте — каза тя, дърпайки пердетата, — ето ги!“
— Льогийу, дайте му едно хапче!
— Само едно ли! — пита Стомахът. — А ако киселините отново се появят?
— Правете като мен, яжте по-малко!
Всъщност малко се срамувам да давам себе си за пример, като се сетя за изстъпленията на закуска. Трудно е за един добросъвестен дух да избегне понятието грях дори и в най-дребните неща. И още по-лошо — да избегне самобичуването, как иначе да си обясня, че изчаквам втората смяна въпреки глада, който вече ме измъчва.
Там намирам Мирмон.
— Точно исках да те питам нещо — казвам аз. — Какво правиш, щом като никога не слизаш при реактора по време на плаването?
— Не си мисли, че стоя със скръстени ръце — отговаря той, без дори да се усмихне. — По време на рейса аз управлявам реактора. Е, не сам, трима сме: Калонек, Бекер и аз.
— С други думи, движението, потапянето и енергията.
— Както знаеш, редуваме се с дежурствата.
— Доста дежурства ви се падат, щом сте само трима.
— Да, напрегнато е. И с течение на времето става дори отегчително. Но шефът Форже ни замества от време на време, за да си отдъхнем.
— И всеки от вас поред управлява реактора?
Той се дръпва:
— Нали пита вече Калонек за това!
— Но той ме изпрати при теб! В края на краищата нали ти си инженерът по ядрена енергетика?
Да, аз съм — отговаря той скромно, но с известна гордост. — Добре, какво искаш да ти кажа — въздъхва той.
— Как и защо се управлява един реактор?
— Усилва се и се отслабва.
— Това пък какво значи?
— Засилваме или забавяме ядрената реакция.
— И как става?
— С лостове. Вкарваме ги навътре, за да забавим реакцията, и ги изваждаме, за да я засилим.
— А какво представляват тези лостове? От какъв материал са?
— Мисля, че от хафний.
Мисли! Не е сигурен! Добре! Щом е толкова дискретен, и аз ще внимавам.
— А как става това на практика?
— Капитанът иска да увеличи скоростта и командва: „Четвърта напред.“
— Да, това вече го знам. Заповедта се предава с електричество в командния пункт. Там звъни. Светва малка лампичка срещу „Четвърта напред“. Операторът натиска една ръчка, за да увеличи количеството пара.
— И ако е необходимо, аз издърпвам лостовете на реактора и ядрената реакция се засилва. Естествено командвам лостовете от разстояние, с една обикновена ръчка в командния пункт.