— Лостовете или решетката?
— То е едно и също.
— А когато капитанът иска да се върнем на „Втора напред“, прибираш ги навътре, нали?
— Да. Колкото повече прибирам лостовете навътре в реактора, толкова повече неутрони се абсорбират. В краен случай можем да спрем ядрената реакция.
— Когато засилваш реакцията, има горна граница, която може да достигне температурата, нали?
— Да, разбира се! Ти не би искал сърцевината да започне да се топи, нали!
— А кога трябва да се намали температурата в реактора?
— Когато е много висока спрямо налягането, което не позволява на водата от първата система от тръбопроводи да заври.
— Май много ти досаждам с въпросите си, а?
— Не, не, моля ти се — стоически отговаря той.
— Още един последен въпрос и свършвам. При колко градуса температурата на реактора става опасна?
Той свежда очи и се затваря като мимоза.
— Не съм много сигурен дали мога да ти го кажа…
В един и половина Бруар ме очаква в лазарета. Моля го да се съблече и го преслушвам внимателно. Естествено нищо му няма. Ако е имал нещо сериозно, нямаше да го пуснат на подводницата: още на сушата щяха да го открият.
— Е, Бруар, имате лек ларингит — казвам аз. — Нищо сериозно. Льогийу ще ви даде таблетки за смучене. Така е, на подводницата често става течение. Температурата не е еднаква в отделенията. Вие може би сте по-чувствителен към тези разлики. Ако не ви мине, елате пак!
Казвам това, в случай че не успея сега да измъкна този охлюв от черупката му. Защото Бруар като че ли не е от хората, които се доверяват на драго сърце, дори и да имат нужда. Две дълбоки бръчки тръгват от ноздрите и слизат от двете страни на устата му. Наричат се бръчки на смеха, но въпреки че неговите са толкова врязани, явно не са издълбани от смях или усмивки. Има кафяви очи със златисти шарки, но с тъжно изражение, като на един шпаньол, чийто меланхоличен поглед винаги ме е покорявал. Устните му са стиснати, сърдити и с увиснали краища. И тенът на лицето му е толкова жълт, че ще е много трудно да пребледнее както всички в края на рейса.
Тъй като вече се облича с наведени очи и без да каже дума, аз се опитвам да го разговоря:
— Не изглеждате много добре. Да не би да имате проблеми с храносмилането?
— Не, докторе, не.
— Тогава духът? Има ли нещо, което не е в ред?
Поглежда ме.
— Не, абсолютно нищо.
Погледът му е недоверчив, изразът непроницаем. Тонът рязък, почти враждебен.
— Добре, Бруар, елате пак, ако кашлицата продължава.
Бруар си тръгва и по-скоро измърморва едно „благодаря, докторе“.
Льогийу, който досега стоеше дискретно в изолационното, се появява на вратата. Вдигам безпомощно рамене.
— Не се дава, не споделя тревогата си. Но сте прав, нещо го тревожи. Добре ли се разбира с колегите си?
— Много добре, не е приказлив, но е винаги готов да помогне.
— Има ли приятел?
— Да, Роклор.
— Роклор ли? Марсилецът! И се разбира с него?
— Отлично дори! Карат се, но се разбират. Роклор му се сърди, че не приказва, а Бруар го смята за дърдорко. Както е известно — казва Льогийу, — хора всякакви!
Нямам достатъчно опит — желанието не е достатъчно! — и затова ми е малко неудобно с активното съучастничество на Льогийу да участвам в подобни разпити. А те са част, и то полезна, струва ми се, от моите неписани задължения на борда.
Пет дни след неуспешния ми опит да си поговоря с Бруар, привършвам вече вкусния обяд в компанията на моите колеги, когато Вилхелм ми съобщава на ухото:
— Докторе, Льогийу ви вика спешно в лазарета.
Хвърлям един поглед на току-що сервираната ананасова торта, поглеждам пашата, който е чул и ми кима в знак на съгласие. Ставам.
— Ще ви запазя тортата, докторе — казва Вилхелм.
Цялата маса избухва в смях, защото на всички са известни моята лакомия и усилията ми да се въздържам.
Малко е да кажа, че съм разтревожен. Дойде един пациент, който четири дни имаше температура, без какъвто и да е друг симптом на някоя позната болест. Четири дни поред се питах: „Какво ли ще излезе?“ И на петия ден сутринта, без каквато и да е помощ от моя страна, температурата спадна и човекът се изправи на крака.
В лазарета заварвам Льогийу да дезинфекцира окървавената лява ръка на Роклор. Приближавам се и я преглеждам. Роклор е леко пребледнял, лицето му се криви от болка, но той е от сухите и жилави момчета и няма да припадне.
— Кой ви нареди така?
— Една вилица, докторе.
Под въздействието на болката отново се появява марсилският му диалект, почти изгубен след дългия съвместен живот с бретонката. „Една вилица, докторе“ — звучи почти като у Паньол29.