— Добре де, кой държеше вилицата?
Роклор мълчи и това мълчание изпъква още повече на фона на обичайната му приказливост.
— Не се мъчете да гадаете, докторе, това е работа на Бруар — заявява Льогийу.
— Никой не те е молил да говориш — тросва се Роклор.
— Хайде, хайде, това стана пред 60 души в бюфета. Не е никаква тайна.
— Не може да се каже, че ви е погалил — казвам аз и преглеждам една по една малките ранички и опипвам ставите. — Направете му рентгенова снимка, Льогийу!
— Бруар просто се беше нервирал. На всеки може да му се случи — казва Роклор.
— И защо Бруар? — питам аз.
— Защото го наругах. Вие ме знаете, докторе, не мога да я затворя тая пуста уста, все плямпам нещо.
— За какво се спречкахте? — питам аз, докато Льогийу подготвя апарата.
— За това по-добре него питайте — отговаря Роклор.
— А, не! Тъкмо сега ще свърши работа твоята пуста уста, Роклор. Не разбираш ли, че докторът е посредник между нас и офицерите. Той може много да помогне, за да се смекчат нещата — особено за Бруар — казва Льогийу.
— Добре де — започва Роклор след кратка пауза. — Заядох се с него, защото той или мълчи като пън, или си отваря устата само за да критикува.
— Какво критикува?
— Всичко.
— И какво по-точно?
— Помощник-капитана — отговаря Роклор с нежелание.
— Помощник-капитана ли? Че какво общо има Бруар с него? — учудвам се аз. — И в какво го упреква?
— Че цензурира фамилиграмите.
Бързо се споглеждаме с Льогийу.
— А знаете ли нещо по-точно?
— Честна дума, нищо не знам, докторе.
Мълчим.
— Кажете ми, Роклор, какво направихте, когато Бруар ви нарани с вилицата?
— Нищо. Само си омотах ръката с носна кърпа, станах и дойдох в лазарета.
— И нищо ли не казахте?
— Ами не. Какво да кажа, Бруар ми е приятел. А и той разбра, че е сглупил!
Поглеждам снимката, която Льогийу ми подава: няма засегната кост. Превързвам Роклор и го пращам да си почине.
— Льогийу, връщам се в каюткомпанията да си довърша обяда. Намерете Бруар и го доведете тук след половин час.
Сядам на масата, казвам тихо на ухото на капитана: „Нищо сериозно“, и искам тортата си от Вилхелм.
— Съжалявам, докторе, — започва той с разкаяние, — но господата си я поделиха.
— Как така си я поделиха? — учудвам се аз.
— За твое добро, док — обажда се Верду. — Забелязахме, че почваш да пълнееш.
Хвърлям поглед към Верду, след това към Вилхелм, който стои на прага и, както изглежда, много се забавлява. Схващам веднага шегата и влизам в играта.
— Как така? Наистина ли напълнявам? — казвам аз и с престорен ужас гледам корема си. — Сигурни ли сте?
— Док — казва Мирмон, — не исках да ти го казвам, но вече се вижда.
— И аз така — заявява Сент-Енян.
— Веднага се хвърля на очи! — казва Вердьоле. — Нали, капитане!
Но капитанът, който не иска да лъже дори на шега, само се засмива.
— Много е тъжно човек на 30 години да е с корем — казва Верду.
— Много по-тъжно е човек да се самозаблуждава! — казвам аз сериозно.
— Как? Не ни ли вярваш? — пита Вердьоле.
— Добре, добре! Вярвам на онези, които се опитват да ме накарат да повярвам.
— И кой те кара да вярваш? — пита Верду.
— Как кой? Всички вие и по-специално едно малко дяволче, което всеки ден се вмъква тайно в моята каюта и скъсява с 2 сантиметра колана ми.
Торпедото ми улучва. Смях разтърсва каюткомпанията.
— Господа, господа — казва капитанът, — докторът спечели! Предлагам да върнем на кесаря кесаревото!
Предложението е прието с ръкопляскане и Вилхелм не без известна тържественост радостно ми носи тортата. Благодарение на него случката ще се разчуе в нашето малко общество и аз нямаше да бъде недоволен, ако с вилица в ръка не мислех за Бруар.
— Искали сте да говорите с мен, докторе — казва намръщено и враждебно Бруар, когато влизам в лазарета.
— Да — отговарям аз, — но не и с този тон. Стига ми, че ви лекувам кашлицата и превързвам ръката на вашия приятел. Ако искате да спрем дотук, аз нямам какво да добавя.
Казах го бързо и сухо и това малко го стресна.
— Лично против вас, докторе, нямам нищо — казва той.
— Много съм ви благодарен.
— Но, докторе…
— Виждам, че не искате да ви помогна.
— Каква помощ! С какво можете вие да ми помогнете? — казва той отчаян. — За мен това е краят на подводната служба! Да правят с мен каквото си искат! Да ме тикнат в затвора, да ме разжалват, да ми отнемат прослуженото време за пенсия. Нищо не може да промени решението ми! В секундата, в която този рейс свърши и се върнем в Ил Лонг, си събирам багажа и напускам!