Пашата поставя чашата си на ниската малка масичка между нашите две кресла, взема една бисквита, удобно се обляга на една страна, отпуска се приятно и започва да я хрупа. Виждате, че не е от онези невежи, които ядат, докато пият. Той не смесва вкусовете. Наслаждава им се последователно.
— Нали виждате, док — казва той след малко, — удар с вилица… връзка, която поддава… всичко е важно тук на борда, всичко може много бързо да доведе до неочаквани последици.
Казва това и поема чашата си. Малко след него и аз вземам моята. Възцарява се спокойна тишина. Заедно отпиваме малки сладостни глътки. Е, няма чак да кажа, че мъркаме от удоволствие. Но всъщност почти.
Пета глава
Безкрайната седмица, която изтече (всъщност те всички са безкрайни), най-после стигна до края си. Странно е да се говори за уикенд в нашия железен сандък, където нямаме и най-малка възможност за почивка, за отпътуване или за бягство, а извършваме обичайните си задължения, без ни на йота да променяме нещо от всекидневната си работа.
Например моите книжа. Стоя прав пред операционната и се опитвам да наваксам закъснението с химикалка в ръка. Описвам в регистъра всеки пациент. После нанасям случая в съответния медицински картон. И най-сетне, ако се наложи да предпиша на някого лечение на легло, трябва да попълня още един документ ad hoc. Драга читателко, сигурно ще ви бъде интересно да научите, че когато някой моряк бъде освободен от вахта, се казва, че е „на сухо“ — дори и на борда на подводницата, където никога не е мокро. Много съм предпазлив, когато трябва да освободя някого от дежурство. За всички случаи, освен когато става дума за нараняване, се съветвам с помощник-капитана, защото отсъствието на едни натоварва прекалено другите и те започват да недоволстват, ако сметнат, че причината за отсъствието не е сериозна.
Разбирам, че всичко, което пиша, се прилага към архивите и задължението да дращя не е лишено от основания. Неразумният съм аз. Ще трябва да се контролирам повече, да не мърморя срещу това дребно задължение, което става по-тежко, когато го вършим против волята си.
Докато пиша, светлината придобива червеникав оттенък. Това ни известява, че на повърхността е настъпила нощ за щастливците, за които утре ще изгрее слънцето.
Хвърлям поглед към часовника. Шест часът. За тези, които не са на вахта като мен, е излишно да поглеждат часовниците си, особено на подводница, защото единствената разлика между деня и нощта е цветът на неоновото осветление.
За кой ли път неподвижността и тишината на АРПЛ, с които би трябвало да съм свикнал вече, ме учудват. Температурата тук не е нито висока, нито ниска — просто незабележима. По най-естествен начин дишаме нашия изкуствен въздух. И сега, когато вече съм „лепнал“ към моята нова подводница, доверието ми в нея става по-голямо: чувствам се сигурно в утробата й.
Единственото нещо, с което не съм се оправил още, е времето. Като си помисля как се оплаквах на сушата, че лети прекалено бързо! Колко е тежко тук! Колко са дълги дните! Може би ви се е случвало да видите как в спокоен ден натежалите от водорасли вълни се търкалят бавно до брега. Човек има чувството, че толкова са натежали, че никога няма да стигнат до нас. Такова е и нашето време на борда: изтъкано от плътно очакване.
Понякога съвсем за кратко отново ме обзема желание да отворя прозорец. Но дори и да беше възможно, какво щях да видя? Черната вода на големите дълбини, където, незащитен от скафандър, човек би бил смазан начаса. По-често ми се случва да се съмнявам, че някъде още има синьо небе, зора, блестящо от росата стръкче трева, усмивка на жена. Ако не беше работата и приятелството, човек би трябвало да се обеси! Сартр греши в „При затворени врати“. Адът не са другите, те са по-скоро нашият рай — тук-там с по малко от чистилището.
Освен когато съм болен или вкиснат, не обичам да съм сам. Стремя се към ближните си. Особено тук. Ставам със сутрешния сигнал, без да съм длъжен, само и само да закуся в каюткомпанията със себеподобните си. Вилхелм, чийто офис е до моята стая, ми донесе един-два пъти закуската в леглото. Това внимание ме трогна, но не го поощрих. Не обичам да се храня сам.
Между другото, трябва да отбележа, че Вилхелм обслужва офицерите не само с усърдие и сръчност. Той ги ръководи и ограничава. Когато иска да се освободи по-рано, за да гледа филм в бюфета, едва доловимо ускорява сервирането. А когато някой от младите офицери започва да става прекалено взискателен, Вилхелм го поставя на мястото му спокойно, но твърдо.