След английската закуска (тя е толкова богата, че наистина заслужава името си) се връщам в лазарета, където Льогийу пренарежда подреденото и ми препредава подробно съобщенията от „арабския телефон“ — така на нашия жаргон наричаме слуховете от коридора. Това са незначителни новини, чиято достоверност трудно се проверява. Например истина ли е, че готвачът Тетатюи се сдърпал с пека, защото той си опекъл хляба и оставил кухнята в невъобразимо състояние?
Така или иначе не задавам повече въпроси и след като напразно чаках някой пациент, решавам да мина през кълката, правейки както обикновено комплимент на готвачите за снощното угощение. Пекът все още не е отишъл да спи и отношението му към Тетатюи и помощник-готвача Жегу ми изглежда съвсем нормално. За сметка на това забелязвам известно напрежение между пека и артелчика Марсияк.
Поглеждам ръцете им. Те са чисти и аз присъствам на отварянето на една кутия козя брада33. Капакът е махнат и Тетатюи вдига кутията до носа си, помирисва я и прави физиономия. Жегу помирисва също, след това Марсияк и най-накрая аз.
— Отворете и другите кутии! — казвам аз.
Отварят ги. Същата процедура.
— Всичко на боклука — нареждам аз.
Марсияк прекарва ръка по своята четка и казва смутено:
— Ако правят така в някой ресторант, отдавна да са фалирали.
— Но при нас, Марсияк, целта не е да се печелят пари.
— Много правилно — обажда се пекарят, като че ли вместо него аз съм запушил устата на Марсияк.
Но като знам колко чувствителен е Марсияк, усмихвам се и го питам:
— Как е? Имате ли добри новини от Лангдок?
— Отлични, докторе!
Връщам се в лазарета, където под ръководството на Льогийу Морван работи с прахосмукачката. Не виждам какво може да изсмуче горкият уред: Льогийу измете всичко сутринта и избърса пода с парцал. Паркетът блести.
— Видяхте ли, докторе — казва Льогийу, — прахосмукачката проработи!
— Кой я поправи?
— Двамата с Морван.
— Браво! А сега гледайте да не ви я отмъкнат отново!
— А, този път няма опасност — отговаря Льогийу. — Заключвам я в шкафа, ключът — в джоба.
Льогийу гледа с умиление усърдната работа на Морван над идеално чистия паркет. Както се вижда, моите помощници изживяват щастливи мигове в лазарета на подводницата: прахосмукачката е изтръгната от лапите на злото, отново работи и ни е още по-скъпа, тъй като ни я бяха отмъкнали.
Един след друг пристигат трима пациенти. Нищо особено. Десет минути за прегледа, двайсет за разговора след това и петнайсет за попълването на книжата. Льогийу участва и в прегледа, и в бъбренето. А великанът Морван, който стърчи с една глава над останалите, слуша със скръстени на широките си гърди ръце, без да каже дума. Льогийу твърди, че самото му присъствие влияе благотворно върху болните поради душевното спокойствие, което се излъчва от него.
Поглеждам часовника си: имам предостатъчно време преди закуска да повъртя петнайсет минути статичното колело в ракетния отсек, да взема душ, да си направя фрикции с тоалетна вода и да сменя бельото си. След всичко това вече като нов човек с друга кожа поглеждам купа с бельото: да не забравя да си купя от лавката две-три фланелки с къс ръкав, тъй като от пералнята не успяват бързо да ми върнат бельото. „Докторът не замърсява много, но сменя често“ — отбелязва примирено перачът.
Влизането ми в каюткомпанията, както съм лъснат, не остава незабелязано и ме посрещат убийствени забележки. От четиримата капитани само Форже е тук. Всички се нахвърлят върху мен.
— Ето го нашия плейбой! — провиква се Анжел.
— Нашия lady-killer34 — казва Верду, — но за съжаление тук няма кого да убива.
— На него му е достатъчно собственото му лице — добавя Вердьоле. — Той обича себе си. Както казваше някой, да се влюбим в себе си означава да поставим началото на една вечна любов.
— Помиришете само — обажда се Калонек, — май един карамфил е поникнал сред нас.
— Ами, аз съм си! — заявявам скромно.
Дюдюкания.
— Шефе — провиква се Анжел към Форже в другия край на масата, — отбележете, ако обичате, че докторът увеличава процента на спирт във въздуха.
— Не е само той — отговаря Форже меко и прекарва ръка по плешивото си теме, притеснен, че го въвличат в тази атака.
— Не виждам нищо скандално — казвам аз, — всеки ден съм си такава тупалка.
— Демагогия! — провиква се Верду. — Докторът се слага на Анжел — нали в неговото Военноморско казват „тупалка“.
— А, не! — възразява Анжел. — Само слоновете се парфюмират като фусти.