— Недей, ще стреснеш благочестивия Бекер — продължава Верду. — Ще си помисли, че „фуста“ означава „куртизанка“.
— Нищо подобно няма да си помисля — отговаря мрачно Бекер. — Не ви слушах.
— Мирмон, знаеш ли какво е „фуста“? — пита Вердьоле.
— Естествено, че знае — казва Анжел, — и Мирмон е от „старите вълци“ на Морското.
— Светът за Анжел се дели на възпитаници на Морското и останалите — казва Верду.
Мирмон мълчи. Не се смее, дори не се усмихва. Той е математик. За него всичко, което не може да се изчисли, е без значение. Това обяснява защо често е прицел на подигравки, а освен това като отговорник за мокрия бюфет с неудоволствие отпуска по някоя бутилка шампанско, така желана от младите офицери.
— Мирмон, попитах те нещо — повтаря Вердьоле. — Какво значи „фуста“?
— „Жена“ на морски жаргон — отговаря Мирмон, без да вдигне глава от чинията си.
— Капитане — провиква се Верду с възмущение, — Мирмон произнесе думата „жена“! Това е неприлично! Забранихме му да произнася тази дума в каюткомпанията. Глоба за този сластолюбец!
Капитане Форже е объркан. Той се усмихва, кашля, прекарва ръка по темето си.
Всички хорово започват да скандират: „Глоба, глоба“, като се подразбира, че глобата ще бъде бутилка шампанско. Мирмон не казва дума, но е твърд като скала в мълчаливия си отказ. Брадатият любител на бродерията Бекер остава също безучастен и чужд на тези простосмъртни вълнения. А шефът Форже ни гледа притеснено с бащинска усмивка.
Случаят бе предаден за разглеждане на капитана по време на неделния обяд. След като изслуша двете страни и показанията на Форже, той направи своето заключение. Първо: забраната да се произнася думата „жена“ в трапезарията е самоволна и тиранична. Второ: освен това Мирмон е произнесъл думата само защото му е била подложена езикова клопка. В резултат на което нашият иск е отхвърлен.
В един часа, веднага след обяда, тръгвам към лавката, за да си купя фланелки, както вече споменах. Сигурно ще ви разочаровам, но нашата кооперативна лавка няма нищо общо със супермаркет. Това е едно килерче до бюфета с дупка във вратата.
Зад това гише величествено царува Льогийу, който съхранява и продава съкровището на Али Баба. В лазарета той е блестящ помощник. А тук, въпреки че по принцип аз оглавявам лавката, той е истински цар. И кой може да го укори? Льогийу обича да бъде пръв навсякъде. Бил е най-щастлив, когато в началото служил на малка подводница и по липсата на лекар бил единственият господар на медицинската служба.
Аз също имам ключ от лавката и когато Льогийу е зает, бих могъл да продавам. Нищо не пречи, освен дето Льогийу ще го сметне за нарушаване на неговата територия.
Льогийу сам е решил да отваря лавката в един часа, което показва неговия тънък търговски усет. Знае, че в този час на деня има най-много клиенти. Той е опитен търговец, знае как да предложи онази стока, която може и да залежи. Знае и какво ще се хареса на борда и точно това купува преди отплаване. А не забравя и духа. Научава всички новини от коридора, всички тайни и неприятности. Бди над морала.
Драга читателко, не си мислете, че нашата малка лавка е зле снабдена и търговията не върви. За шейсет и пет дни плаване и с клиентела от 130 човека направихме 160 000 франка стокооборот. Извън контрола на своите съпруги мъжете обичат да харчат…
Тук няма привлекателни витрини и примамливи щандове и въпреки това лавката е много ценено място за развлечение. Хората идват с охота. Срещат се. Приказват си. Тук е нещо като салон, където се стои прав, и според мен единственото място, където мъжете нямат нищо против да стоят на опашка. И още — в деня, когато е направил покупка, човек има чувството (като изключим работата), че е свършил нещо през деня. Покупката е важен обществен акт, който нарушава еднообразието на живота.
Аз самият съм добър клиент на лавката. Купувам най-често тоалетни принадлежности, както всички. Между другото ще отбележа, че парфюмите тук се продават без такса, както в самолетите. Обичам и онова, което Льогийу нарича „престижни стоки“, всъщност туристически сувенири: ключодържатели и купички с името и емблемата на нашата подводница. Най-ценна от всички тези дрънкулки е т.нар. тапа — метална запушалка за дулото на оръдие, която при нас е чисто символична. Върху нея релефно е гравиран рицар в доспехи и с украсен шлем. С две ръце размахва тежък меч. Щит, украсен с цветовете на лилия, пази лявото му рамо, на колана му виси по-къс меч. Героичната му фигура изпъква върху фона на огромна морска котва, а отзад се вижда силуетът на нашата АРПЛ. Този търсен анахронизъм има за цел да покаже, че модерният вариант на меча е ядрената ракета.