Тази запушалка си има дървена поставка. Може да стои на маса или да се окачи на стена. Купих си две, едната — за по-малкия ми брат, а другата — за племенника ми. Купих за родителите си две купички със същата гравюра, но по-малка, а за приятелите взех ключодържатели.
Тук има и голям избор на мъжко бельо, а разнообразието от захарни изделия е смайващо. Избягвам да купувам лакомства, колкото и съблазнителни да са. Учудвам се на изобилието от бонбони и шоколади и Льогийу ми обяснява:
— Не се безпокойте, докторе. Нали се връщаме през септември, всичко ще се изкупи. Е, ако се връщахме през юли, е съвсем друга работа. Тогава бих поръчал двойно по-малко…
— Защо, каква е разликата?
— Защото мъжете гледат да са стройни за лятото.
Пристигам пред гишето на Льогийу, а отпред вече се е събрала тълпа, която в такова тясно пространство не е в състояние да се подреди един след друг.
Така че да застанеш на опашка пред лавката не означава да си след някого, а най-често до него, но досега не съм чул да е възникнал спор за предимство: подводницата е място, където хората не бързат през свободното си време. Ние дори сме доволни да стоим така един до друг и да си приказваме.
Казвам „Добър ден“ или разменям по някоя дума с присъстващите, като „разменянето на някоя дума“ е по-висша форма на общуване, ако, разбира се, е придружена с конкретно обръщение. Но това не е лесно, ако попадна на човек, който никога не е идвал в лазарета и не знам дори какво работи на борда. Затова пък става естествено, когато до мен е някой от моите пациенти: „Пинарел, приключихме с палеца, нали! Няма да се налага да го режа.“ „Виньорон, вече не ви боли кракът, надявам се?“ „Държи ли още пломбата ви, стопанин?“ Понякога се шегувам: „Бишон, пак сте си забравили пуловера! Виждам как държите на обещанията си!“
Естествено при общуването си със стопанина и „президента“ — влиятелни и уважавани старшини — влагам допълнително старание. Това не е никак трудно с приказлив парижанин като стопанина, но с другия работата е по-деликатна: той е затворен по характер бретонец. И понеже знам (тук всичко се знае), че е много привързан към семейството си и получава най-редовно фамилиграми, най-често го питам за близките му. Баща му е вече възрастен и той ходи през отпуските да му помага в стопанството. Има и три деца, най-малкото е момиченце на четири години.
— Другите са вече големи. Свикнали са с моите занимания — казва той. — А малката не. Когато тръгвах, тя се разплака и досега всеки ден пита за мен. Аз съм на служба от двайсет и една години — продължава той след кратко мълчание. — Това е осмият ми рейс. Много е. На трийсет и седем години станах и ми се ще да получа някоя работа на брега, за да съм близко до моите хора и да се порадвам на семейния живот.
Пред себе си виждам и чувам Роклор, който не ме забелязва, иначе вече да е дошъл да ме заприказва. Той размахва превързаната си ръка и говори на всеослушание на хората наоколо, които го слушат търпеливо. А търпение наистина е необходимо, защото обяснява с най-малки подробности — и вероятно не за пръв път — какво му се е случило.
— Когато му казах: „Слушай, Бруар, ти или мълчиш като ням, или си отваряш устата само да критикуваш“ — тогава той се разсърди. Момчета, като сега го виждам! Лявата ми ръка лежеше на масата, а неговата вилица беше до чинията му. Изведнъж стисна вилицата, но здраво, както се стиска нож. Нали така? И ми я заби в ръката. Бам! С всички сили! Зъбците на вилицата продупчиха горката ми ръка и се забиха в масата! Честно!
Тази версия, по-драматизирана от първоначалния вариант, който Роклор вече е разказвал на другарите си, се посреща с всеобщ скептицизъм.
— Хайде де, чак пък толкова! — обажда се едно русо момче с живи очи. — Ти се изкара Христос, прикован на кръста!
— Посмали малко! — не вярва друг. — Вилицата не ти е пробила ръката!
— Как да не е! — убедено заявява Роклор. — Че аз едва я отковах от масата. Кълна се в светата майка!
— И коя е тази твоя света майка? — пита дребното русо момче.
— Марсилската света Богородица, разбира се! Ти си голям невежа! — Роклор набързо се възползва от културните си познания.
— Е, щом е марсилка твоята света майка, няма начин и тя да не раздува — казва русият.
Всички се смеят и когато русият се завърта в кръг, за да се наслади на успеха си, ме вижда:
— Я виж ти. Ето го лекаря — казва той коварно. — Той ще ни каже дали вилицата е пробила ръката.
Всички погледи се обръщат към мен, включително и на Роклор, който явно не е въодушевен. Но в никакъв случай не искам да го изложа пред толкова хора.