Но да се върнем към Льогийу. Ставам, усмихвам се и стискам ръката му. Бретонец, разбира се. Среден на ръст, набит, със зелени очи, червеникави коси и изпъкнали, почти монголски скули.
— Льогийу, вие сте от Финистер5, както ми изглежда.
Не ми изглежда, ами съм сигурен. Когато получих назначението си, погледнах в документите на Льогийу и Морван.
— Да, господине — отговаря Льогийу.
По самодоволния му и важен вид не ми е трудно да разгадая мислите му като с ехолот: няма по-хубаво нещо във Франция от Бретан. А в Бретан най-хубавото е Финистер.
— Къде е Морван?
— На борда е, но се извинява, неразположен е.
— Неразположен ли? В деня на тръгването?
— Именно — отговаря Льогийу и едва се усмихва полупритеснено, полусъучастнически.
— Кажете му, че утре го чакам в лазарета.
— Ще дойде — казва Льогийу.
Този отговор потвърждава диагнозата, която поставям само за себе си.
— Ще разгледате ли вашия лазарет, господине?
Вече бях посетил „Фудроаян“6 и зная как изглежда лазаретът на АРПЛ. Но как да откажа на Льогийу удоволствието да ме въведе и да ми покаже подробно обзавеждането.
— Вижте, господине, всичко си имаме: операционен блок, реанимация и рентген. Има разлика с малките подводници, нали? Вижте операционната маса. Цяло чудо! Превръща се и в зъболекарски стол. Ето бормашината!
Намръщвам се неволно.
— Естествено — забелязва Льогийу — зъболечението не е много приятно.
— Колко зъби излекува доктор Мьорио?
— През последния рейс ли? Пет-шестина.
— Много е.
— Нали знаете, господине, колкото и да им казваме на момчетата да си оправят зъбите на сушата, те отлагат, отлагат… И накрая на нашата глава идва.
Това „нашата“ звучи окуражаващо, но с бормашината ще работя аз.
— А ето и хирургическите инструменти — продължава Льогийу. — Погледнете, господине, имаме дори готово вдянати игли. Помня времето, когато сами нанизвахме иглите и конците се изплъзваха по време на операция.
Това наистина е проблем. Но за хирурга, не за анестезиолога фелдшер. Явно това „ние“ ще продължи. Дали пък случайно Азът на Льогийу не се е поддал на инфлацията?
— Погледнете, господине — продължава той, — наскоро получихме електрически скалпел. Лекарите отдавна го искаха.
Кимам, без дума да обеля. Предимството на електрическия скалпел е, че той обгаря, разрязвайки — така се печели доста време. Но има опасност от пожар, най-вече заради етеровите пари. Знам един случай на сушата, когато оперираният се запалил на операционната маса. Надявам се само, че нещастникът е бил добре упоен. Не трябва да забравям да изключа скалпела, когато след операцията започна да почиствам раната.
— Господине, да ви покажа ли и аптеката? Тук са всички лекарства, които доктор Мьорио е изписал от базата. Ще видите ли дали ви вършат работа?
Разбира се, че ще свършат работа. А дори и да не са подходящи, от уважение към моя предшественик не бих го казал. И все пак хвърлям един поглед.
— Какво е това?
— Е, нали виждате, господине, пакет тампони.
— Да не би да има жена на борда?
— О, господине, дума да не става! Според мен това е малка шегичка на аптекарите от базата.
Поглеждам наоколо. Макар и смален докрай, лазаретът ми изглежда просторен. Не може и сравнение да става с моята малка подводница, където всичко се свежда до 4 кутии с лекарства. За да превържа едно коляно, трябваше пациентът да легне на масата в бюфета.
Влизам в съседната стаичка и виждам върху една от двете койки човек, обърнат с гръб към мен, който хърка здравата.
— А, вече си имаме болен?
— Не, господине, това е Морван.
— Той тук ли спи?
— Това е неговата койка — наежва се Льогийу. — А моята е отгоре.
Навлизам предпазливо в този миниран терен.
— Това не е ли изолационното?
— Така е, господине. Но когато някой от екипажа е болен и трябва да бъде изолиран, един от нас му отстъпва мястото си и отива да спи на неговата койка.
— Аха, ясно.