От глад ще загинат по всяка вероятност два милиарда и половина души, към него трябва да се прибави още едно бедствие: огромното количество азотен окис, получен от огнените кълба на атомната война, ще унищожи защитния озонен слой, вследствие на което многократно ще се увеличи ултравиолетовото облъчване на земята. Хора и животни ще бъдат застрашени от слепота, а отслабената им имунна система няма да се справя с болестите.
Почти не е за вярване, че след тази грандиозна катастрофа на нашата цивилизация, в която ще загинат общо три милиарда души, ще има и оживели — към милион и половина, почти всички в южното полукълбо. Най-слабо засегнати ще бъдат Австралия и Нова Зеландия.
Не чета книгата, само я прелиствам. На много места нещата се повтарят, тъй като учените чертаят с ужасяващо единодушие същата картина. Това ми прави още по-силно впечатление, тъй като не откривам и капка политически умисъл в твърденията им нито като общо впечатление, нито в подробностите.
Отново хвърлям поглед към часовника. Време е да се преоблека. Пред каюткомпанията се сблъсквам с Верду.
— Какво четеш? „Студ и мрак“? — пита той, щом вижда книгата в ръцете ми.
— Да! Страшно е!
— Генерал Галоа твърди, че описанието на Земята след ядрената катастрофа е преувеличено и неправдоподобно. Заяви го по телевизията.
— Не знаех, че той е физик.
— Не, не е физик. Той гледа на нещата от друг ъгъл. Смята, че всеки ядрен конфликт е убийствен за страната, която би го започнала, и никой държавен глава няма да се реши на такава стъпка.
— А ти какво мислиш?
— Твърде е наивно, господин генерал! — застава мирно Верду и се подсмива под мустак.
После продължава:
— Можем ли и за миг да се усъмним, че Хитлер щеше да започне атомна война, ако имаше тази възможност.
— Да, възможно е!
— А Хитлер не е изолирано явление в историята. За съжаление мъдростта не е главното достойнство на владетелите, които управляват света. Точно сега чета книгата „Безумният ход на историята“ от Барбара Тачман. С много съвестно подбрани примери тя доказва, че редица правителства — от Троянската война до Виетнамската — са провеждали абсурдна политика, понякога самоубийствена и във всички случаи дълбоко противоречаща на интересите на техните страни.
— След това ще ми я дадеш ли да я прочета?
— Вече я обещах на Вердьоле.
— Значи съм след него.
— Подобна жажда за знания е учудваща, особено у един доктор — казва Верду с престорено високомерие.
— Кой знае? — отговарям аз. — Може би притежавам по-малко идиотизъм от мнозинството.
— И самонадеян на всичкото отгоре! — заключава Верду и се отдалечава с разперени ръце.
Прибирам се в стаята и обличам униформа за официалната вечеря. Докато пиша това, се сещам, че направих грешка първия път, когато описах представянето на менюто от курсант Вердьоле: всъщност ритуалът е неделен, в началото на официалната вечеря.
Бяла риза с пагони, връзка, панталон с морскосин цвят: приятно е в края на седмицата да хвърлиш фланелката и джинсите и да се издокараш. Приятно е и в същото време доста тъжно, защото това ми напомня времето — така отдалечено днес, — когато се бръснех, решех и се обличах грижливо, за да изляза вечерта с едно момиче.
Вече всички сме насядали около масата, с изключение на нещастниците, които са на вахта. Чувства се известно неудобство, защото курсант Вердьоле, който трябва да представи менюто, все още го няма.
— Бихме могли да започнем и без него — прошепва Мосе.
— Какво? Пак ли си гладен? — обажда се Анжел. — След толкова литри шоколад, които поглъщаш всеки ден!
— Какво да правя? — отговаря Мосе.
— Изглежда, шоколадът стимулира интелекта — казва Сент-Енян.
— За жалост — не се стърпява Верду — в най-тежките случаи е безсилен.
Всички се смеят. Мосе също.
— Аз поддържам предложението на Мосе! — също тихо казва Калонек.
— Когато е гладен — отвръща Анжел, — Калонек е неудържим!
— А аз поддържам предложението на Калонек! — засмива се Мосе.
— Поддръжниците се поддържат!
Тези шеги целят да запълнят паузата, а не да убедят капитана да започне вечерята без Вердьоле. Защото за никого не е тайна, че капитанът държи извънредно много на ритуала по представянето на менюто и че няма да го жертва заради самонадеяните млади офицери. Впрочем той се преструва, че не чува нищо, и разговаря с помощник-капитана. По тази причина размяната на шеги става sotto voce36.
Но винаги жизненият и енергичен помощник-капитан губи на свой ред търпение и казва: