— Къде се бави това петле?
— Вилхелм, идете да видите какво прави още в стаята си! — казва капитанът.
Вилхелм се връща след малко целият сияещ:
— Разкрасява се, капитане, и идва веднага.
— Разкрасява ли се? — пита капитанът.
— Разкрасява се или се приготвя? — пита помощник-капитанът.
Вилхелм не отговаря нищо.
— Сега се сещам — обажда се Верду, — че на Вердьоле понякога му е трудно с обиците.
Мирмон вдига учуден вежди, но не казва нищо. Той започва да приема с недоверие шегите на курсантите.
— Да почакаме още малко — казва капитанът спокойно.
— И да се надяваме, че ще си струва — казва Анжел.
— Вилхелм крие нещо от нас — обажда се Калонек.
Вилхелм се усмихва, но не казва нищо.
— Ясно: ключ на устата — заявява Калонек.
— Е, усмихва се все пак — вметвам аз.
— Какво ще ядем тази вечер, Вилхелм? — пита капитанът.
— Вечерята ще бъде екзотична, капитане.
— И това ако е определение — казва Верду. — Всичко, което не е френска кухня, е екзотично. Например: английската кухня е екзотична.
— А, не! — ужасява се Мосе.
В този момент тържествено се появява Вердьоле, облечен като китайка. Китайка, висока метър и осемдесет и пет. Той е чудесно маскиран с перука, с дръпнати очи, боядисано в жълто лице и бяла пудра. Прави лек вежлив поклон пред капитана и пред всеки от офицерите със сключени под брадичката ръце, после подхваща с креслив и гъгнещ глас:
— Почитаеми повелители на войната (поклон) и вие, многоуважаеми господине, командир на голямата джонка под водата (нов поклон), ще бъде ли угодно на вашите почитаеми уши да чуят списъка на ястията, които ще бъдат поднесени тази вечер:
Императорски пастет по китайски.
Кантонски ориз.
Пиле с бадеми.
Китайски плодове по избор.
Жасминов чай.
И като допълнение (50 франка):
Печено куче сукалче.
Изпълнението се посреща със смехове и възгласи и Вердьоле получава от всички страни комплименти, които завършват с весел спор: хората се питат дали да му дадат най-високата оценка за неговото представяне.
— Сега ще видим — казва Верду. — Дъще на небето — продължава той, като се обръща към Вердьоле, — искам допълнението.
— Безкрайно съжалявам, уважаеми господине — отвръща китайката с носовия си креслив глас, — вече свърши.
— Тогава ще гласувам против максималната оценка — казва Верду. — Така ми се хапваше тази вечер куче сукалче.
Смехове и възражения.
— Какво ще каже капитанът? — пита Калонек.
— Беше чудесно! — отговаря капитанът. — Имам само една малка забележка.
Всички замълчават.
— Струва ми се, че Вердьоле е малко нисък за китайка.
Всеобщ смях и компанията гласува единодушно за най-високата оценка. Когато се възцарява относително затишие, Вилхелм се приближава до капитана и казва:
— С ваше позволение, капитане, бих искал да направя едно предложение.
— Слушам ви, Вилхелм.
— Екипажът също разбра, че курсант Вердьоле се е маскирал…
— Така ли? Как са научили?
Вилхелм се изчервява, а китайката отговаря бързо:
— От мен, капитане. Помислих си, че хората от екипажа ще се зарадват, ако този път и на тях представим менюто, още повече че и те ще вечерят същото като нас.
Капитанът се колебае и аз почти виждам какво става в главата му: представянето на менюто е ритуал на каюткомпанията и пренасянето му в бюфета си е посегателство. Но, от друга страна, Вердьоле толкова се е старал да се маскира (донесъл си е костюма на борда, когато е разбрал от Четката, че е предвидена и китайска кухня) и не би било много любезно да му откаже да представи номера си още веднъж. Всяко, макар и най-незначителното нещо, което нарушава затъпяващата монотонност на живота в подводницата, е събитие за екипажа и офицерите и укрепва духа им.
— Ето как ще постъпим — живо и решително казва пашата: — Анжел ще обяви в бюфета, че на борда сме хванали една китайка, която се е качила тайно, и капитанът й разрешава по изключение да представи менюто пред екипажа.
Слушам с удоволствие: решението е деликатно и находчиво. Вилхелм сервира императорския пастет и той е вече почти изяден, когато голямата китайка се връща от бюфета, следвана от Анжел, който изглежда съвсем нисък до нея.
— Триумф! — съобщава Анжел. — Едва я изтръгнах от ръцете на обожателите й.
А Верду, ревнив заради този успех, вади от джоба си лист хартия и казва:
— Капитане, тъй като знам, че обичате цитатите, преписах един от лекциите на философа Ален, който, струва ми се, има отношение към вас.
— Към мен? — учудва се капитанът.
— По-точно към професията ви. Чуйте: „На своя кораб капитанът е единственият господар след бога. Това категорично твърдение създава представата за непреклонен и вдъхващ страх човек. Аз по-скоро мисля за дипломат, способен да прикрива намеренията си, да изчаква и дори да понася много.“