— Ами! Ще произвеждам изкуствени перли, докторе. Ще хвана някой японец да ми покаже. Има си номер. Пъхат в мидите малки пластмасови зрънца и мидата ги обвива със седеф. Тези перли се търсят в Папеете от туристите. Каквото науча от японеца, ще го кажа на момчетата от моето село. Те ще работят. Аз не.
— Но нали трябва крайбрежие, за да се отглеждат мидите?
— Земя си имам. Една четвърт от острова е моя собственост.
— Притежавате четвъртинката от Рикитеа?
— Е, малко по-малко — отговаря скромно Тетатюи. — Да кажем двайсет процента. Дядо ми беше мирови съдия. Знаеше да чете и да пише. Другите не можеха. Той ги караше да подписват договори за продажба на земя и за разни дребни услуги се сдоби с една четвърт от острова. Стар мошеник!
Думите са осъдителни. Но не и тонът. В края на краищата, правото си е право. Дори когато е придобито по несправедлив път.
— А вие какво ще правите, Тетатюи, докато работниците ви се трудят?
— Ще ловя риба.
— В лагуната ли?
— Не, не, там не си струва. Ще излизам в открито море с моята моторница.
— Доколкото разбирам — усмихвам се аз, — вашите работници ще произвеждат изкуствени перли, перлите ще ви носят доходи, жена ви ще готви и ще работи в къщи, а през това време вие ще си ловите риба. Но риболовът също е работа, Тетатюи…
— Но не и с мрежа, както ще правя аз. Пускам мотора на бавни обороти, разкарвам се насам-натам, а рибата сама влиза в мрежата. Няма нужда и стръв да се поставя, нали влача капана след себе си.
Този път ме напушва неудържим смях:
— Представям си ви как седите в лодката удобно облегнат на планшира, побутвате с пръст кормилото, гол до кръста…
— А, не може винаги да съм гол — въздъхва отново той. — В Гамбие е по-студено, отколкото в Таити. Има дни, когато човек трябва да си метне някое пуловерче…
С една дума, нищо не е съвършено. И щастието си има граници. Нищо, ако след четири-пет години съдбата отново ме отведе до островите в южните морета, ще се отбия в Рикитеа, за да видя дали са се сбъднали мечтите на Тетатюи за блажено farniente37, многократно прехвърляни през десетте часа, докато той се поти край пещите, затворен като всички нас в този железен сандък под водата.
Проблемите на Тетатюи и пека идват от тяхното съжителство. Работят в едно и също помещение. Когато Тетатюи свършва в девет часа вечерта, в кухнята влиза пекът, който я превръща във фурна, а в шест и половина сутринта тя отново трябва да стане кухня. Тези смени не минават без известни сблъсъци.
— Въпрос на територия — обяснява ми пекът, който е един висок, с черни очи и дебели вежди. — Готвачът иска да бъде единствен господар в кухнята. И аз искам да съм си господар в моята фурна.
Пекът дойде при мен, защото го болят ходилата.
— Трябва повече да седите.
— Няма начин, докторе! — отговаря той разпалено. — Пекарят работи прав!
— Да не искате да ми кажете, че месите на ръка?
— Не, за месенето си имам мотор. Но нали ръчно оформям тестото. По двайсет франзели на пещ.
— Е, не са много.
— Имам четири електрически пещи и всяка от тях събира само по пет хляба. На ден правя по двеста франзели, това значи десет фурни хляб.
— А между фурните не можете ли да поседнете?
— Абсолютно невъзможно, докторе! Докато втаса тестото за първата фурна, аз подготвям втората. А освен това междувременно трябва да замеся курабиите, шоколадовите кифлички и сладкишите.
— Поне през деня спите, нали?
— Спя отлично.
— Едно не мога да разбера: как можете да спите на дневно осветление в каюта за шест човека, които непрекъснато влизат и излизат.
— Няма страшно. Слагам си запушалки в ушите, а нали знаете, че всяка койка си има перденца — дискретната завеса. Така им викаме. Напълно достатъчна, а аз пускам и едно ютено платно. Така в моята дупка става тъмно и си спя чудесно. Няма нужда никой да ме приспива. Ставам на обяд, за да хапна и малко да се поразтъпча. Не искам да губя ритъма от две хранения на ден.
— С една дума, при вас всичко е наред, с изключение на краката.
— Точно така.
— Купете си кецове от кооперативната лавка. Те предпазват ходилата по-добре от обувките.
Той се вслушва в съвета ми, защото след една седмица, когато го срещам в коридора, докато „се разтъпква“, той не ми споменава нищо за краката си, а ми говори за брадата си.
— Докторе, не можете ли да отворите лавката? Свършиха ми ножчетата за бръснене. А ми се иска да се обръсна преди работа.
— Браво на вас! Бръснене в 8 часа вечерта! — казвам аз и поглеждам часовника си.
— Но за мен вечерта е сутрин! — отговаря ми пекът. — И обичам да съм прясно обръснат, когато започвам работа.