— Облякохте се, така ли, господин докторе? — пита по-високият и ме гледа с широко отворени очи. — Това означава, че сте били гол! Гол със скелет в леглото?
Той се споглежда с рижия си колега и двамата със съкрушен вид поклащат глава.
— Господа — казвам аз, треперещ от гняв, — да прекратим този разговор! Вземете си скелета и го пратете по дяволите, ако искате. Аз нямам нужда от него!
След това отивам бързо до леглото и вдигам с рязко движение завивките. Няма нищо. Чувам хихикане зад гърба си.
— Господин докторе — казва рижият дребосък и се покашля в дланта си, — не трябва да прекалявате с нашия чешки алкохол! Много е коварен!
Аз изкрещявам:
— Но аз съм пил само чай.
Напразно! Те ми се покланят вдървено и тръгват, аз грабвам ключа си и хуквам след тях, но вратата на асансьора хлопва под носа ми и тогава се спускам по огромното стълбище, където биха могли да слизат десет души, наредени един до друг. Прекосявам огромния хол и се насочвам право към масата на госпожиците Тузекс. Моята хубавица седи невъзмутимо. Но сега не е с девствено бялата си рокля, а с черна, цепната отстрани. И ми се струва по-силно гримирана.
— Госпожице — обръщам се аз към нея с треперещ глас, — вие София ли сте?
— Аз съм Олга — отвръща ми тя с дрезгав глас (сигурно пуши доста).
Тя ме оглежда от горе до долу, без ни най-малко стеснение и когато забелязва в ръката ми ключа от стаята, се усмихва, но в усмивката й няма нищо, абсолютно нищо от усмивката на реймския ангел. Скривам ключа в шепата си, обръщам се, изкачвам през две стъпала внушителната стълба и се събуждам целият облян в пот, а сърцето ми ще изхвръкне от гърдите.
Запалвам лампата и съвсем се разбуждам. Превъртявам още един път лентата на съня и ме хваща яд на моето подсъзнание. Приемам, че е измъчено от лишенията, но да ми го показва по този жесток, песимистичен и презиращ тялото аскетизъм, това не мога да приема. Този сън като че ли е излязъл от ада на Йеронимус Бош. Това е художник, от когото се възхищавам, но, от друга страна, го намирам по-извратен от нещастните грешници, които садистичната му четка обрича на най-жестоки мъки. Поглеждам часовника: четири часът сутринта. Чувствувам две взаимно допълващи се желания: изпитвам глад, но също и глад за общуване със себеподобните си.
Слизам в бюфета. Готвачът има грижата всяка нощ да реди на две маси сардини, скумрия, нарязана на малки парченца риба тон, пастет и, разбира се, франзели. Всеки, който идва или отива на вахта и е малко огладнял (според мен това е повече от нерви, защото на борда се храним царски), може да хапне преди сън или преди работа. А в същото време до тях пекът пече хляба в електрическите пещи. Чува се бръмченето на месачната машина, а когато пещите са отворени, лъхва на топъл хляб и на уют.
Добре ни е така — прави един до друг, да чупим на две франзелите и да редим отгоре някои от delikatessen на готвача. Рядко си разменяме по някоя полуизмърморена и мързелива дума: „Здрасти, здрасти!“, „Бърже в леглото!“, „Щастливец, и се оплакваш!“ Но всички усещат животинско задоволство от съвместното пълнене на стомасите, от близостта на другите… Случва се някой по-наперен или по-лаком да отиде до тезгяха, който отделя бюфета от кухнята, и тихо да помоли:
— Ей, пек, нямаш ли някоя прясна франзела за мен?
„Прясна“ не е най-точната дума — франзелите са горещи, току-що извадени от пещта. Пекът ръмжи и мърмори, такава му е ролята. В този миг той е господарят на кораба, главното божество, бащата хранител.
— Какви ги дрънкаш! Ако всеки дойде тук да мрънка за хляб, преди да съм го изпекъл, никога няма да свърша!
Когато все пак се съгласи да даде една „прясна“ франзела, това е висше благоволение към щастливеца, който, едва поел хляба, започва да го подхвърля от ръка на ръка — толкова е горещ. И, разбира се, го разделя с другарите си. И на мен предлага, но аз отказвам, за да не претоварвам стомаха си.
Малко след това, вече похапнал, изоставям моето подводно семейство. Връщам се в стаята и си лягам. Този път не сънувам и спя непробудно чак до сигнала за ставане.
Събуждането е мъчително. Без да съм гладен, изгълтвам закуската и се отправям към лазарета. Когато влизам, Льогийу навежда глава над работата си и продължава да лъска старателно, без да ме поздрави. Този прием ми действа като леден душ. Овладявам се и без да кажа дума, влизам в изолационното, където спи Ломбар. Връщам се отново в лазарета. И второто ми влизане не предизвиква реакция у Льогийу. Дори да бях невидим и стъпките ми да бяха съвсем безшумни Льогийу пак би ме усетил! Добре, решавам да срежа абсцеса. Внимателно, разбира се.