— Как?
— Със сгъстен въздух.
— Каква допотопна техника! — възкликвам аз. — Парна машина движи витлото, тук пък сгъстеният въздух изхвърля ракетата. Сгъстен въздух — като едно време в детските ни пищовчета!
— Само че много по-мощен, многократно повече — ракетата тежи осемнайсет тона! И въпреки това внушително тегло сгъстеният въздух я изтласква, тя пробива каучуковата мембрана и обвита във въздушен мехур, излиза на повърхността.
— Как така във въздушен мехур? — прекъсвам го аз. — Искаш да кажеш, че тя не се мокри?
— Това би било катастрофа!
За Сент-Енян въпросът за въздушната обвивка някога е бил проблем. Но след като веднъж е решен, няма смисъл повече да се връща към него, нито пък да се учудва. Разбирам, че моето удивление се дължи на невежеството ми. А също и на чувствата. Тъй като се питам докъде ли ще стигне изумителната смъртоносна изобретателност на homo sapiens.
— Добре, ракетата излиза на повърхността. После?
— После влиза в действие собственият й двигател. По-точно двигателят на първата степен, защото това са двустепенни ракети. Тяхната цел е да изведат главата на нужната траектория, която ще й позволи да достигне земната повърхност в точката, където се намира целта.
Казано е математически безупречно: след като е преминала три хиляди километра, ракетата (става дума за M-20) започва да се спуска и „достига точката, където се намира целта“. Не влагам ирония. Аз съм твърдо за възпиращите сили. Разбирам необходимостта. Приемам и свързаните с тях неудобства. Но цялото ми тяло изстива от тези думи. Мисля си, че в същото време противниковата ракета достига точката, където се намират моите близки.
— Добре, ракетата е изстреляна. След това какво става?
— Изстрелваме целия залп.
— И шестнайсетте ракети?
— Да.
— Всичките наведнъж?
— Не, последователно. След като излети една ракета, трябва първо да се изчака, докато водата нахлуе в шахтата, от която тя е излязла, и едва тогава се пуска следващата.
— Това пък защо?
— Защото с изстрелването само на една ракета подводницата олеква с осемнайсет тона. Необходимо е да се компенсира тази загуба, за да се запази равновесието.
— Бих ти задал още две въпросчета, но се страхувам, че злоупотребявам с търпението ти…
— Казвай! — съгласява се той добродушно. — Изобщо не ми досаждаш, а и още не съм свършил закуската.
— Не ти ли се спи?
— Не. С мен е така. След нощна смяна никога не ми се спи. Само се чувствам изморен.
— Откъде знаеш, че в момента, когато получите заповедта, ракетите ще тръгнат?
— А, бъди спокоен — неволно влага в думите си хумор Сент-Енян, — всичко е без грешка. След всяко почистване задължително правим тренировки по макети.
— Ето и втория въпрос: какво правиш по време на рейса, след като не изстрелваш ракети?
Сент-Енян се засмива от все сърце:
— Няма никаква тайна. Беше ли в ракетния отсек? Видя ли колко е огромен и колко е сложен? Всичко това трябва да се поддържа, да се контролира, да се проверява. Освен ракетчика и аз с това се занимава сума народ. Девет души отговарят за шахтите и още шест за самите ракети. И както навсякъде в подводницата, това са висококвалифицирани специалисти.
— Ти изглеждаш много доволен от работата си тук.
— Така е. На сушата се занимавах с далеч не толкова интересни неща. Откакто съм на АРПЛ, имам чувството, че открих истинската си професия. Струва ми се, че тук участвам в нещо благородно и значимо.
— Случва ли ти се да помисляш, че някой ден може да пристигне заповед за стрелба?
Мълчание. После Сент-Енян произнася хладно:
— Предпочитам да не мисля за това.
Отново млъкваме и аз казвам:
— Разбирам, ти обичаш работата си и я вършиш съвестно, компетентно и с преданост. И все пак има някакъв парадокс: денем и нощем наглеждаш шахтите и ракетите си, поддържаш ги, контролираш ги. Винаги си в пълна бойна готовност. А в дъното на душата си се надяваш никога да не ти се наложи да стреляш.
Сент-Енян едва ме изчаква да свърша и казва бързо:
— Разбира се! Разбира се, че е така!
И за пръв път ми се струва, че долавям в гласа му нотка на раздразнение.
Сещам се, че съм пропуснал да разкажа за „купона“ — значително събитие в нашия подводничарски живот, наричано още „средата на рейса“, или както казват моряците, „средата на прилива“. Готвачът взема най-дейно участие, почти цяла седмица подготвя студения бюфет, който според Четката би бил гордост и за „най-изкусните доставчици“. Но голямото лапане е само прелюдия към гвоздея на вечерта: вариететна програма, подготвена от офицерите и екипажа, с водещ на програмата, оркестър, скечове и песни. Празникът се провежда в единственото подходящо място — бюфета, десет на шест метра, пред една весела, но твърде притеснена публика, голямата част от която е принудена да стои права поради липса на място.