— Моля? — казва Форже.
— Един минимум, много минимуми.
— Шефе, не обръщайте внимание на този непоносим пурист — обажда се Вердьоле. — Продължавайте, много е интересно. Кажете ни до колко стигат тези минимуми и кога са.
— В неделя консумацията на вода рязко спада. Само осем тона.
Отново избухва смях.
— Потресаващо! Вярващите не се мият в неделя.
— Не, не, причината е съвсем друга — обяснява Форже. — Просто пералнята не работи.
— Интересно — казва капитанът, — Пикар, вие знаехте ли това?
— Не, капитане — отговаря помощник-капитанът.
— Много интересно — продължава пашата. — Излиза, че перачът единствен на борда си почива всяка божа неделя…
Смехът продължава и капитанът пак пита Пикар:
— А мислите ли, че той сам се е удостоил с тази привилегия?
— Не вярвам, капитане. Едва ли би посмял. Той е млад моряк.
— Тогава е някаква традиция на перачите — разсъждава капитанът. — А щом е традиция — добавя той и сините му очи блясват изпод черната растителност, — няма да я пипаме.
— Hear! Hear! — крещи Верду.
— Шефе, а знаете ли колко тона храна товари интендантството в подводницата преди всеки рейс? — пита Калонек.
— Не — отговаря Форже.
— Аз знам — обажда се помощник-капитанът. — Трийсет и два тона хранителни запаси.
— Почакайте! — казва Анжел. — Трийсет и два или трийсет и три. Трийсет и три, когато капитан Мосе е на борда.
Всеобщ смях.
— Трийсет и два тона — казвам аз — за сто и трийсет души за седемдесет дни, това не е много. А какво става, ако реакторът се повреди?
— Реакторът никога досега не се е повреждал — казва обиден Мирмон и вдига глава.
Вердьоле се загръща като съдия с невидима тога и заявява:
— В името на реактора енергията се събуди…
— Още един александрин — казва пашата.
— Да, но този път си е мой.
— Кой ще ми отговори? — питам аз.
— Аз! — обажда се Вердьоле. — Но преди това, господа, позволете ми да си направя малко реклама. Утре в тринайсет и трийсет в бюфета ще рецитирам стихове от Виктор Юго с присъщия ми талант.
— На тази подводница изтезават екипажа — казва Верду.
Пашата се усмихва:
— Ще дойда да хвърля едно око, курсант Вердьоле!
— Или по-точно едно ухо, капитане — обажда се отново Верду. — И ухото ви ще пострада.
— Ето отговора на вашия въпрос, док — продължава Вердьоле, — освен храната за седемдесет дни, което е максималната продължителност за един рейс, на подводницата се товарят консерви за още две седмици, наречени авариен запас.
— Точно така! — прекъсва го помощник-капитанът. — Освен това…
— О, капитане — казва Вердьоле, — не ми теглете чергата изпод краката.
— Добре, добре, продължавайте…
— А за съвсем краен случай е предвиден свръхавариен индивидуален запас за още една седмица: сухари, кутия риба тон с отварачка, шишенце алкохол. Освен това таблетка за обезсоляване на морската вода. Шоколад…
— За Мосе два… — обажда се Анжел.
— И още четири-пет листа тоалетна хартия — допълва Вердьоле.
Всички се засмиват, но добродушно, тъй като по-старите моряци явно отдавна са наясно с тези подробности.
— И след като си изядем дажбата — казва Калонек, — рибите изяждат нас.
— Все пак имаме една утеха — обажда се Мосе сериозно. — Базата се е погрижила да умрем с чисти задници.
Продължителен смях.
— Вилхелм — казва капитанът, когато всички се успокояват, — какво чакате, че не сервирате десерта?
— Чакам смеха да стихне, капитане, десертът е течен.
— Както забелязвате, господа, в каюткомпанията дори стюардът има чувство за хумор — казва помощник-капитанът.
— Благодаря, капитане! — безучастно отвръща Вилхелм.
Десертът се оказва само наполовина течен — шарлота с кокосово брашно и сметана. Възцарява се тишина, докато бързо и с наслада се справяме с него.
— Често съм си мислил — започва пашата, — че ако имахме възможностите и познанията да правим всекидневни анкети, щяхме да имаме ако не статистика, то поне интересни диаграми; в кой момент от рейса духът на екипажа достига най-ниската си точка, след като знаем, че е най-висок първата седмица от пътуването и естествено последната, преди завръщането в Брест?
— Според мен спада най-много веднага след „купона“ — казва капитан Алкие.
Драга читателко, тъй като се опасявам, че не различавате достатъчно Алкие от Бекер, искам още един път да уточня приликата и разликата между тях. И двамата са родом от източните ни провинции, с тъмна коса и от заклетите брадати (не само по време на рейса). И двамата са много високи: Бекер е 1,90 м, а Алкие — 1,94. И двамата са сериозни и мълчаливи, дори на пръв поглед студени по характер. Но Алкие е възпитаник на Военноморското, капитан трети ранг, началник на поста за бойни операции. Бекер е по-млад и е с доста по-скромен чин — капитан-лейтенант, запасен офицер на действителна служба. Алкие чете много. Бекер се занимава с неделната молитва в лазарета и с още нещо, което сигурно ви е затрогнало, драга читателко — през свободното си време бродира салфетки за съпругата си. Не знам защо ви напомням тази подробност. Тя едва ли ви е убягнала.