Два дни след тържествената вечеря Бекер чука на вратата на каютата ми. Нещо му тежи на сърцето.
— Док, ти познаваш всички на борда. Мога ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Но е доста деликатно.
Гледам го. Има красиво лице, красиви черни очи зад очилата, говори с плътен и спокоен глас, а и брадата много му отива.
— Кажи. Стига да мога, с удоволствие ще ти отговоря.
— Добре — решава се той. — Вчера един ми каза: „Ти организираш молитвата, но това не ти пречи в службата да бъдеш темерут.“ Точно така каза, темерут. Смятат ли ме на борда за темерут?
Не отговарям веднага, тъй като чувствам известно неудобство. Истина е, че службите на Бекер пречат, но не защото хората се молят, а защото се предават по радиоуредбата. Но не е и „fair play“42 да се укорява за това Бекер със заобикалки, нападайки го за държанието му.
— Никога не съм чувал да те наричат темерут — отговарям най-сетне аз. — Но съм чувал да казват, че си студен. Минаваш за малко студен.
— Не съм студен — промълвява той с нещастен вид, — само така изглежда. Не знам, може би така се изявявам. Когато дойдох във флота, вече си бях създал представа за офицер. За мен офицерът е праволинеен човек, точен, съвестен, който не издава чувствата си.
И двамата замълчаваме, след това аз казвам:
— Аз не си представям точно така един офицер на атомна подводница.
— А как?
— Извънредно компетентен инженер, който има висококвалифициран технически персонал за сътрудници. Работните отношения са по-важни от йерархическите.
Бекер накланя красивата си едра глава:
— Да, сега вече и аз така мисля. В края на краищата заповеди могат да се дават и с усмивка.
Тази самокритика ме кара да се чувствам малко неудобно и набързо сменям темата:
— Имаш ли деца, Бекер?
— Да, да, две дъщери — щастливо се усмихва той. — Голямата е на две години, а малката — на два месеца.
— Имаш ли снимки?
Разбира се! Носи у себе си снимката им! Подава ми я. Това му дава възможност да я разгледа през моите очи.
— Момичетата са чудесии, а жена ти е наистина очарователна! А твоето настроение как е? — питам усмихнат аз. — На коя точка от диаграмата е?
— Малко спадна след „купона“, но сега вече се оправя. Ето вече три седмици ми е добре.
Така Бекер, макар и със закъснение, потвърждава правотата на капитан Алкие, който на масата твърдеше, че духът е в най-ниската си точка веднага след „купона“.
Но тогава не всички бяха на неговото мнение.
— Според мен — казва помощник-капитанът — духът пада рязко през шестата седмица. Тогава идва онова, което аз наричам „синдрома на шестата седмица“. Всичко се струпва тогава: изчерпването на физическите сили, самотата, продължителната липса на истинската светлина и движение, монотонността на дежурствата, както и това, че сме още далеч от завръщането, за да можем да черпим от тази мисъл допълнителна енергия.
— Дали е петата или шестата седмица, можем да спорим — казва капитанът, — но именно тогава трябва да удвояваме бдителността, за да избегнем отпускането, отслабването на вниманието, незначителните спречквания и дребните сдърпвания, които биха могли да се разраснат до големи свади, ако не вземем мерки.
Изтегнат на койката след обяда, продължавам да разсъждавам върху този разговор. Не спя, но въпреки че съм обществено животно, и аз обичам през деня да се откъсна малко от заобикалящата среда и да се отдам на мислите или на въображението си.
Спомням си, че когато бях петнайсетгодишен, селският свещеник неизменно ме питаше в края на изповедта дали не съм съгрешил „мислено“. Колкото и да бях млад, приемах този въпрос за несправедливо мъчение. Според мен свещеникът би трябвало да стига само до действителните грехове, които му изповядвах, без да се рови в мислите ми. Аз ровех ли се в неговите? А би трябвало освен това да знае, че често човек нарушава мислено едно табу само за да не го престъпи в действителност.
Очевидно предимството на мечтите в будно състояние пред съня е, че се подчиняват на нашата воля. Днес на обяд си мисля за блажения месец, който прекарах миналата година в Полинезия, и си представям, че съм в Бора-Бора. Къпя се в бледолилавите плитки води на лагуната и стигам чак до пясъчния бряг на малък остров, където безпомощно лежи една сирена. Тя не може сама да се върне във водата, защото вместо крака има рибешка опашка. Помагам й да се гмурне отново, ставаме добри приятели и се прегръщаме. Но не всичко е наред. Сирената може да поиска например, както при Одисей, да ме увлече към дъното на лагуната и да ме удави. При друго развитие на нещата особената й анатомия, пък и тези дращещи люспи, няма да ни позволят сливане. И тогава ме очаква същият мъчителен кошмар като с госпожица Тузекс, превърната в скелет. Слава богу, този път съзнанието ми е будно и с усилие на волята успявам навреме да превърна сирената в жена, а опашката й в крака.