Приемам, че подобен род въображаеми образи издават чрез своята повторяемост натрапчива мисъл, колкото и невинна да е. И все пак представата ми носи известно успокоение, защото веднага след нея се озовавам в Таити, но не на плажа или в лодка сред лагуната, а навътре в сушата, с напълно освободена мисъл.
С каква радост например съзирам на някои крайпътни кокосови палми табели с надпис „Тапю“. Не се сещам веднага, че това е местният автентичен правопис на една дума, която отдавна е получила своето място в западната цивилизация. Таитянското „ю“ се произнася като „у“ и „п-то“ е много близко до „б“. Така се получава „табу“. Не е ли странно, че сме заимствали тази дума, която означава (а понякога и заклеймява) моралните забрани, от езика на един остров, където те всъщност почти не съществуват?…
„Тапю“ означава там преди всичко правото на собственост. „Не докосвайте тази кокосова палма не защото не бива да правите това, а защото е моя.“ Навсякъде в Таити могат да се видят малките табелки с думата „тапю“ и ако не висят на вратовете на таитяните, то е защото понятието за вярност на острова почти не съществува.
На запад обаче „тапю“ е категорична забрана, понякога дори да се засягат известни проблеми и да се задават въпроси. Идва ми на ум, че такива табели като по кокосовите палми в Таити могат да се окачат навред из подводницата.
— При колко градуса температурата на реактора става опасна?
— Тапю!
— До каква най-голяма дълбочина може да слезе АРПЛ?
— Тапю!
— Каква максимална скорост развива АРПЛ?
— Тапю!
— Колко време е необходимо, за да се изстрелят шестнайсетте ракети?
— Тапю!
— Какво става, след като се изстрелят всички ракети?
— Тапю!
— На какво разстояние от повърхността се изстрелват?
— Тапю!
— Какъв е маршрутът ни?
— Тапю!
Ако искаме да сме съвсем точни, маршрутът на настоящия рейс е тапю само до известна степен. По принцип само капитанът знае маршрута, но не е уведомен за деня, в който Йона ще напусне своето бетонно ложе в Ил Лонг. Едва в морето, чрез специално съобщение на свръхдълги вълни, капитанът научава деня на завръщането. Очевидно тази процедура, при която денят на отплаването и завръщането са неизвестни, има за цел опазването на тайната.
И все пак вътре в подводницата маршрутът не може да остане дълго скрит, най-малкото за палубните офицери, които носят вахта и трябва да следят рулевия да поддържа курса; а и екипажът се досеща из кои морета плава по колебанията в температурата на водата, която обгръща подводницата и се предава вътре в нея. Доста неясен показател впрочем.
Какво съвпадение: точно в този момент на вратата ми чука помощникът на Вилхелм Жакие и ми дава последния брой на „Подводничарски вести“. Разлиствам го и погледът ми се спира на карикатури, изобразяващи нашата подводница, нарисувана като човек, без да е ясно дали е мъж или жена. Тези фигурки са пръснати по целия свят — от ледовете на Северния полюс до сянката на кокосовите палми. Отдолу пише: „Къде сме ние?“ И за да е по-ясно, в левия ъгъл на страницата е поместена изрезка от вестник.
Чета с изумление:
„Нашият отговор на СС-20. Построяването на нова морска база в Нова Каледония, способна да приеме френските атомни подводници, е начало на нов етап на нашата ядрена стратегия. Сега три подводници постоянно кръстосват моретата. Едната обхожда бреговете на Норвегия и заплашва Москва и околностите й. Другата е в дълбините на Егейско море: нейната мисия е унищожаването на Крим. А третата плава из Индийския океан: след като прелетят Пакистан, ракетите й трябва да унищожат Киев и да отрежат Централна Азия от СССР. Върховното командване смята, че именно тя има най-голям шанс да изпълни поставените й задачи. В свръхсекретното изказване на министъра на отбраната се подчертава, че с една подводница в Тихия океан която и да е точка в Съветския съюз става достъпна. Това е нашият отговор на техните СС-20.“