Поглеждам часовника си и се надигам. Време е да видя какво става в лазарета. Но преди това минавам покрай офицерските стаи — от Веселата улица до Булеварда на Военноморското, — виждам през отворената врата, че капитанът стои пред бюрото си.
— Не преча ли, капитане?
— Ни най-малко.
— Видяхте ли статията в бордовия вестник?
— Да, видях я! Това са глупости! Чудя се откъде ли вестниците вземат тези дивотии! Как пък не — министърът да съобщи на някакъв журналист маршрутите на нашите подводници? И на всичкото отгоре „свръхсекретно“! Чак да се просълзим! Не само че маршрутите на АРПЛ са секретни, но те остават в абсолютна тайна, докато подводницата не бъде извадена от състава на флота.
Гледам го с широко отворени очи:
— Искате да кажете, че първият маршрут на „Редутабл“ преди 14 години още се държи в тайна?
— Разбира се.
— Защо?
— Да предположим, че през януари 1972 г. неприятелската подводница е засякла и разшифровала акустичната характеристика на „Редутабл“. Ако днес ние обявим маршрута през този първи рейс, същият неприятел може без всякакви трудности да идентифицира подводницата, защото освен данни за акустичната характеристика притежава вече и координатите на първата си среща с нея…
Усещам се, че говоря много за Льогийу и твърде малко за Морван, колкото и да е добър като фелдшер. Вината е в изключителната му мълчаливост. Но ако Морван съвсем не стига далече в словесното общуване със себеподобните си, това не значи, че не създава чудесна връзка с тях.
Погледът му е топъл, усмивката слънчева, той умее да изслушва търпеливо и се смее от все сърце. Затова мълчанието му не се възприема от другарите му по стая като израз на необщителност, а като особеност, която буди смях и умилява.
Морван се отнася много внимателно с пациентите и още по-мило, дори майчински, с болните, при това не като Льогийу — властно и с превъзходство, — а с почти женска нежност, учудваща за този брадат и космат здравеняк.
Морван много съвестно си гледа службата, но извън нея не прави нищо. Не чете, не играе карти, не гледа филми, не се включва в групичките в бюфета, където се разказват разни истории. Той спи. Не го ли видите в лазарета или на масата в бюфета, значи е в койката си, и то никога с книга, списание, комикс или със слушалка на ухото. Спи като заклан и хърка, свил ръце. Че хърка, хърка. „Това е неговият начин за изразяване!“ — казва Льогийу.
Льогийу и Морван се разбират прекрасно. Причината е проста. За всяко нещо Морван отстъпва мързеливо на Льогийу. От своя страна Льогийу се въздържа да говори против свещениците, католическото училище и департамента Кот дю Нор, откъдето е родом Морван. Похвална сдържаност, като се има предвид колко краен е Льогийу в схващанията си.
Сигурно се питате умен ли е Морван. Моят отговор ще ви учуди. Да, умен е. Дори е изтънчен. Често съм зървал в големите му черни очи лукаво снизходително пламъче, когато Льогийу започне прекалено да важничи.
И ако това пламъче не преминава и в хаплива реплика, то е, защото Морван е прекалено добродушен и отпуснат, за да премине от мисъл към членоразделна реч. Не бих искал да останете с впечатлението, че смятам Морван за нищо и не разговарям с него. Точно обратното. Не минава ден, без да си поприказваме. И въпреки това е трудно да възпроизведа нашите разговори заради едносричните му отговори.
Днес следобед Морван е в лазарета, а Льогийу сигурно е отворил лавката.
— Е, Морван — закачам го аз, — друго си е на собствената койка, след като Ломбар оздравя, нали?
— Ъхъ, докторе.
— Имате ли добри новини от дома си?
Нямаше да се осмеля да му задам подобен въпрос, ако от Льогийу не знаех, че получава редовно фамилиграми.
— Ъхъ, докторе.
— А настроението как е?
— Ъхъ, докторе.
Три различни въпроса — за койката, за дома и за настроението — и трите пъти един и същ отговор: „Ъхъ!“ Толкоз. Няма да го питам как върви службата. Зная го. Може би и по-добре от него.
За щастие, след като е затворил лавката, се появява Льогийу, натоварен с куп листа, и бърза да ни предаде новите клюки от коридора, но не забравя и да ни осведоми кой какво е купил, кой какво е казал — по-специално за пека. Нашият пек пече сладкиши през ден, а пекът на синия екипаж всеки ден! Вече бях чувал тези обвинения:
— Няма да ми повярвате, докторе, но има момчета, които са ходили да се оплакват на помощник-капитана по този повод — пали се Льогийу.
— А той какво им е отговорил?
— Каквото трябва! Казал им е: „Вие сте разглезени! Малко ли е през ден да ядете сладкиши? Знаете ли колко французи имат тази привилегия?“ С една дума, отрязал ги! Знаете го как умее.