Зная. По-точно, разпознавам стила му. Но когато вечерта преразказвам на Пикар думите на Льогийу, той разперва изумен ръце. Никой не му се е оплаквал от пека и той никога не е казвал подобно нещо…
Зная отлично, че историите на Льогийу са достоверни, и съм сигурен, че нищо не е измислил, той само е повторил. В края на краищата той осъжда разглезените — не пека.
— Как се разбирате с пека, Льогийу?
— Много добре, докторе — усмихва се леко той. — За мен има винаги прясна франзелка нощем, когато поискам. Има си обеца на ухото от мен.
Или по-скоро от мен. В този момент влиза стюардът Льорузик, който почти влачи за яката своя помощник Лангоне — моряк със свръхсрочен договор, бретонец като него.
— Извинявайте, докторе — започва Льорузик, — но ако го оставя, никога няма да дойде сам. Нещо не му е добре, но чака да мине от само себе си.
— Добре сте направили, Льорузик, сега ще го погледна.
— И какво сега, младок, татенцето да те води на доктор, така ли — почва Льогийу, щом стюардът си тръгва.
— Нищо ми няма — навежда глава Лангоне и гледа навъсено. — Само малко ме боли коремът. Не през цялото време и дори не всеки ден.
Той е сламенорус, със светлокафяви очи и трапчинка на брадичката, а вирнатият му нос е целият в лунички. Като го гледам, не мога да му дам повече от 20 години. Доскоро е живял при майка си, сигурно е роден на село. Докато се съблича, наблюдавам движенията му: те са бавни и несръчни, като че ли трябва да си помисли, за да се сети как да свали фланелката си.
Опитвам се да го разговоря, за да се отпусне, понеже е и стеснителен, и разтревожен.
— Значи помагате на Льорузик в бюфета?
— Да, докторе, обслужвам старшините, но работя и в пералнята.
— А, вие ли ни перете? Май сте много зает, без неделята.
— Да, но в неделя сервирам в бюфета. А през седмицата машините се въртят по двайсет и четири часа на денонощие, и сушилнята също. Със сушилнята трябва много да внимавам, защото се разваля, ако я претоваря.
— В пералнята ли ви носят прането?
— Не, аз минавам по стаите и го събирам.
— И никога ли не го обърквате, когато го връщате изпрано?
— Не, докторе, няма начин — дрехите и саковете са надписани.
Лангоне произнася „дреи“, като смотолевя „х-то“.
— Никога ли не става грешка?
— Никога. Щото знам как. Момчетата оставят на койките мръсните дреи и аз ги тъпча всичките в един и същ сак. След това пера отделно всеки сак, всяка каюта. Изпраните дреи връщам отново в сакадока.
— Моля?
— В сакадока! Сакът, който отговаря на стаята.
— Сак ad hoc, докторе — пояснява Льогийу.
— Ясно! И после?
— Отнасям сака в съответната стая и момчетата сами си разпределят дрехите.
— А какво предпочитате, Лангоне, работата в пералнята или сервирането?
— О, сервирането, докторе. И сравнение не може да става! В пералнята ми е толкова самотно, а в бюфета се виждам с хора. Да си стюард е много приятно, особено при офицерите. Вече три пъти ми се случва да сервирам на офицерите.
— Я виж, значи е по-приятно да обслужваш офицерите, отколкото старшините? Защо?
— Ами защото — изчервява се той — старшините хич не си поплюват да ми подвикват: „Лангоне, туткаш се! Влачиш си краката! Размърдай се малко, младок!“ и т.н. А офицерите нищо не казват, дори и да се забавя със сервирането.
— Старшините те пришпорват за твое добро, момче — казва Льогийу. — Ако отидеш в училището в Рошфор, докато станеш стюард, много има още да чуеш! Отсега трябва да свикваш със занаята.
Лангоне не обелва дума. Той и сам е убеден в педагогическата ефикасност на навикването.
— А сега ми разкажете какво ви е?
— Ами малко не ми е добре.
— Какво по-точно?
— Нямам апетит.
— Гади ли ви се?
— Как да ми се гади? — повтаря въпроса ми той и ме гледа простодушно.
— Искам да кажа, повръща ли ви се?
— А, да!
— А по голяма нужда?
— Изобщо не ходя.
— Да видим езика!
Езикът му е обложен, но видът му не е лош. Естествено е малко блед, но не повече от останалите.
— Боли ли ви отстрани, когато се навеждате?
— Не. А, да, един път ме заболя, оня ден, докато въртях педалите.
— Добре, не правете нищо повече до второ нареждане.
Поставям Лангоне в decubitus dorsal, както пише в учебниците, т.е. карам го да легне по гръб. На какъв жаргон разговаряме! Вместо език с налепи казваме обложен език. Анорексия означава липса на апетит, а вместо главоболие казваме цефалея. Колко модерен е Молиер!
Включвам електрическия барабан за изваряване на инструментите и го обхващам с дланите си, за да ги стопля. Лангоне се притеснява от голотата си и държи големите си лапи отпред.