— Остави пишлето си на мира — казва Льогийу, — никъде няма да ти избяга.
Лангоне се изчервява и отпуска ръце покрай бедрата. Започвам да опипвам корема отляво и малко по малко отивам към дясната страна.
— Ще ми кажете, когато ви заболи!
— Добре, докторе.
Коремът е мек, едва-едва усещам леко стягане, когато притискам дясната слабинна кухина.
— Усещате ли нещо тук?
— Не — отговаря той.
Но май не е много сигурен. Търпеливо започвам отново опипването на корема и когато стигам до дясната страна, на същото място, дебна израза на лицето му. Никаква гримаса.
— Тук?
— Малко.
Отново не изглежда много сигурен. Поставям го да легне на лявата страна, така слабинната вдлъбнатина се открива по-добре. Притискам я втори път и пак усещам слабо напрежение, както преди. Отново едва-едва. И когато притискам, макар и много внимателно, то ми се изплъзва.
— Усещали ли сте вече болка на това място?
— Не знам. А, да! Сега си спомням!
— По-силно или по-слабо, отколкото сега?
— Като че ли по-силно.
— Отдавна ли беше?
— Не си спомням, докторе!
— Преди рейса ли беше? Един месец преди това? Или два?
— Като че ли два.
— Ходихте ли на лекар?
— Не, докторе, за такова нещо?!
Обратното би ме учудило. На лекар се ходи, когато човек е „болен“. Значи, когато изгаря от температура. Но така, когато „малко не му е добре“ — в никакъв случай!
— Тресе ли ви?
— Не, докторе.
— Льогийу, термометъра!
Докато Льогийу се занимава с термометъра, измервам пулса му. Той е нормален, равен и силен. Льогийу ми подава термометъра: 37,5°. Лангоне гледа стреснато, но не защото нещо го боли, а защото е уплашен. И започва да се притеснява още повече, когато казвам на Льогийу да му вземе кръв. Страхувам се да не му прилошее при вида на собствената му кръв в спринцовката и заставам зад него, като леко обръщам главата му малко наляво, докато Льогийу стяга дясната му ръка.
— Ще усетите само едно боцване и нищо повече, Лангоне.
Но вместо едно усеща три, защото Льогийу не успява да намери веднага тънката вена. Вероятно ръката ми върху бузата на Лангоне му вдъхва увереност, защото той не реагира.
Льогийу отнася епруветката и аз прислушвам внимателно дробовете на Лангоне, без да намеря нещо обезпокояващо. Задавам му няколко незначителни въпроса, за да го успокоя.
— Пушите ли?
— Не, докторе.
— А пиете ли?
— Както всички.
Добре, но колко пият тези „всички“? Каква е дневната доза отрова, която един бретонец на неговата възраст приема за нормална?
Лангоне ме гледа, събира кураж и пита тревожно:
— Опасно ли е, докторе?
— Засега все още не. Но може и да стане. Имали ли сте досега камъни в бъбреците?
— Как така камъни? — поглежда ме Лангоне с широко отворените си светлокафяви очи.
— Никога ли не си пикал пясък? — не се стърпява Льогийу.
— Не знам! — стреснато отговаря Лангоне.
— Ако ти се беше случвало, щеше да знаеш — засмива се Льогийу.
Колкото и странно да е, но този смях успокоява Лангоне и той най-после се усмихва. Има детска усмивка, трапчинката на брадичката му става още по-дълбока.
— Лангоне, ще идвате сутрин и вечер в лазарета, за да ви меря температурата — казвам аз.
— И ако забравиш, аз няма да забравял — произнася Льогийу с донякъде заплашителен тон.
— Няма, няма да забравя — отговаря Лангоне, който вече се чувства виновен.
— В твой интерес е! — казва Льогийу.
— Хайде, можете вече да се обличате — усмихвам му се аз и го тупвам приятелски по рамото.
Толкова е млад. Откакто „малко не му е добре“, сигурно тъгува за своите. И въпреки всичко ние ще се погрижим по-добре за него. На село никой не ходи при доктора само защото леко го наболява коремът и има температура. А и температурата там рядко се мери. Хората на село се страхуват от термометъра, ако въобще имат такова нещо в къщи. Да си премериш температурата, означава да признаеш, че си болен. Кой знае дори дали така няма да докараш сам болестта?
Когато Лангоне си тръгва, усещам, гледайки как Льогийу се върти из лазарета, че гори от желание да ми зададе въпроси, на които аз горя от желание да не отговоря.
Започва коварно:
— Какво да правя с кръвта, докторе?
— Пребройте кръвните телца!
— Белите кръвни телца ли ви интересуват?
— Естествено.
Замълчава за малко, след това казва:
— Температурата е много дискретна, докторе.
За разлика от него самия. И както винаги в подобни случаи, тонът му е изпълнен с уважение и от устата му не излиза „докторе“.