— Ако температурата се вдигне — казвам аз с леко раздразнение, — ще вземем втори път кръв и пак ще преброим кръвните телца. Сравнението може да ни е полезно.
Отново кратко мълчание и Льогийу продължава:
— Какво мислите, че може да е, докторе?
— Цял куп болести — отговарям рязко.
Но веднага съжалявам, че се сопвам с един толкова усърден помощник, и добавям:
— Локалните признаци са недостатъчни, температурата не е като при треска, общите признаци не са достатъчно откроени. Може да е какво ли не. Например плевробелодробно възпаление, начало на хепатит, камък в бъбреците, гастроентерит…
— Или хроничен апандисит? — заявява Льогийу.
Ни най-малко не съм му благодарен, че произнася тази диагноза, и остро възразявам:
— Хроничен апандисит не съществува, Льогийу. И откъде накъде следва, че болката, от която Лангоне се е оплаквал преди месец, е било криза от апандисит, преминала от само себе си, а не стомашно неразположение например.
На следобедния чай не откривам в каюткомпанията капитана, с когото исках да споделя опасенията си относно Лангоне. Но виждам двамата курсанти, които са се разположили удобно в кожените кресла и разговарят за книгата на генерал Копел. Не съм я чел и внимателно се заслушвам.
— Не можеш да не признаеш, че човекът струва — казва Вердьоле. — Да си жертва блестяща кариера, да си даде оставката на 48 години, когато е станал заместник-началник щаб на Военновъздушните сили, с единствената цел да публикува книга, която е в разрез с официалното становище! Това свидетелства за голяма смелост и е постъпка, достойна за уважение, още повече че се среща толкова рядко.
— Съгласен съм — отвръща му Верду. — Много малко генерали и адмирали се отказват от звездите си, за да защитят идеите си.
— Сещам се за поне още един — намесвам се аз. — Генерал Дьо ла Болардиер, който навремето се обяви против прилагането на изтезания в Алжир.
— Така е! — съгласява се Вердьоле. — Този достоен човек заслужава уважение! Но да се върнем на Копел.
— Наистина ми е симпатичен, но прогнозите му са налудничави — казва Верду.
— Какви прогнози? — питам аз.
— Питай Вердьоле, той ще ти каже. Той си пада по поетически бълнувания.
— Копел изхожда от предположението, че СССР — започва Вердьоле — ще предизвика голям военен конфликт в Европа и ще се нахвърли върху Германия.
— Защо?
— Как защо? — учудва се Вердьоле.
— Защо е необходимо това на СССР? Той и без това е огромна империя. Защо ще залага всичко на карта, за да увеличава територията си?
— Копел смята — продължава Вердьоле, — че комунистическият свят е разклатен. Предсказва, че един ден неговата младеж ще го разтърси още по-силно. Тогава съветската власт ще стане опасна. Цитирам: „Всеки силен звяр, ранен в сърцето, става опасен.“
— Да, но сравнението не е доказателство! — възразява Верду. — С изключение на дисидентите, които съставляват незначителна част, голямата част от населението подкрепя съветския режим, макар и само заради това, че не познава друг. А освен това ще отбележа, че през 1941 г. Германия беше сигурна, че този режим ще рухне само след няколко седмици война…
— Не съм много убеден — намесвам се отново аз — нито в близкото, нито в далечното „разклащане“ на съветската власт, а още по-невероятно ми се струва твърдението, че една обречена власт предизвиква голям военен конфликт… Но да приемем предпоставките на Копел. В края на краищата кой, ако не един генерал, трябва да предвижда хода на военните действия.
— Вердьоле е отново на твоите услуги — казва Верду. — Хайде, продължавай.
— През нощта на 22 срещу 23 май съветските танкове, подкрепени от авиацията, масирано настъпват в територията на Западна Германия.
— И естествено — прекъсва го Верду — силите на НАТО са изненадани: нито един спътник не ги е предупредил за струпването на танковите дивизии по границата.
— Прогнозата за това нищо не споменава. Продължавам нататък: на 24 май силите на Варшавския договор започват масова газова атака, в резултат на което силите на НАТО понасят огромни загуби и се оттеглят. Главнокомандуващият на НАТО иска разрешение от президента на САЩ да употреби срещу противника тактическо ядрено оръжие. Президентът на Съединените щати отказва.
— И тук започват бълнуванията — не се стърпява Верду. — Копел изобщо не е историк. В противен случай щеше да знае, че САЩ винаги са реагирали мълниеносно на внезапните атаки. Например в края на XIX в. Америка обявила война на Испания, защото един от нейните броненосци, „Мейн“, се взривил при твърде загадъчни обстоятелства в пристанището на Хавана. Торпедирането на „Лузитания“, при което загинали 125 американци, е една от причините за влизането през 1917 г. на Щатите в Първата световна война, а Пърл Харбър предопредели влизането й през 1941 г. във Втората.