— А защо президентът на САЩ да не разреши употребата на тактическо ядрено оръжие срещу противника? — питам аз.
— Според прогнозите на Копел американското обществено мнение ще се възпротиви срещу употребата на ядрено оръжие в Европа.
— Не е вярно! — казва Верду. — Нима американското обществено мнение ще остане безучастно към смъртта на стотици хиляди boys, задушени с газ. Подобна безчувственост би била безпрецедентна в историята на САЩ.
— А какво ще стане с Германия? — питам аз.
— Ще бъде завладяна.
— А с Франция?
— И тя — обажда се саркастично Верду, — тъй като и френският президент ще откаже да използва тактическо ядрено оръжие.
— А стратегическите ракети?
— Още по-малко.
— Питам се тогава защо служим? А какво ще стане с Великобритания?
— За това не се казва нито дума в прогнозите… Накратко, за една седмица СССР ще стане господар на континентална Европа.
— И за да сме справедливи към Копел, ще припомня думите му, че неговите прогнози нямат „пророчески“ характер.
— Но това е само стилистическа уговорка — остро възразява Верду. — Нали според Копел сценарият „взема под внимание настоящата военна обстановка“. Всъщност слабостта и неправдоподобността му се дължат на факта, че не взима предвид конкретното политическо и историческо положение.
— Струва ми се също — казвам аз след кратка пауза, — че хипотезата издава една носталгия, може би несъзнателна, по Втората световна война: война, в която царе бяха танковете и самолетите…
— Да, и аз съм на същото мнение — съгласява се Верду. — Прогнозите на Копел са обърнати към миналото.
— Но Копел е и хуманист — казва Вердьоле. — Той ненавижда атомната война.
— А кой я обича? — пита Верду. — За съжаление невъзможно е голям военен конфликт в Европа да не прерасне в атомна война. Копел забравя, че в обкръжението на Рейгън има „ястреби“ като Карлучи или Джонс, които твърдят, че „една атомна война може да се спечели“.
— Възможно е да има такива и в Кремъл — казвам аз.
В този миг влиза пашата и сяда на единствения свободен фотьойл.
— За какво разговаряте, младежи? — пита ни той.
— За книгата на генерал Копел.
— Аха!
Нищо повече от това „Аха“.
— Чаят ви, господин капитан — появява се Вилхелм и носи чашата и каничката.
— Вилхелм, откъде винаги знаете кога точно ще дойда?
— Инстинкт, капитане! — отговаря той.
Настъпва мълчание и се проточва. Капитанът пипа каничката, после я хваща и сипва съвсем малко в чашата си. Но явно още не е доволен от цвета на чая и поставя с нетърпелив жест каничката на мястото й. Не поглежда към никого от нас тримата.
— Капитане — нарушава тишината Верду, — съгласен ли сте с тезите на генерал Копел?
— С коя по-точно? Има много.
— Със сценария на съветската атака срещу Западна Европа.
— Сега вече май чаят е готов — казва капитанът.
Той хваща отново каничката и си сипва съвсем бавно. И въпреки че върши това много внимателно, през цедката (защото той не употребява пликчета) се плъзва едно листенце и пада в чашата. Той го хваща с малката си лъжичка и внимателно го поставя в чинийката. След това счупва бучка захар на две и пуска едната половинка в чашата си, като разбърква бавно, без да докосва захарта.
— Лошото при подобни прогнози е, че всички искат да докажат нещо. А то е твърде невероятно, защото се основава на неопределени и непредсказуеми данни. В най-добрия случай поредица от предположения.
След като казва това, той поднася чашата към брадата си, вдъхва аромата й и едва тогава докосва ръба с долната си устна. Но аз, както и двамата курсанти знаем, че няма да отпие, ако чаят е още горещ. Страхува се да не опари чувствителния си език. И наистина оставя чашата. Дори Верду не би се осмелил да смути този бавен и свещен ритуал. Впрочем двамата курсанти застъпват на вахта и набързо си тръгват.
Вилхелм ми донася втора каничка чай и я поставя на ниската стъклена масичка пред мен. Пием безмълвно.
— Док — казва след малко капитанът, — изглеждате ми угрижен.
— Вярно е, капитане. Страхувам се, че едно от момчетата може да направи криза от апандисит.
— Кой?
— Лангоне.
— А, перачът ли? — пита капитанът.
И се усмихва.
— Как? Познавате ли го, капитане?
— Разбира се, и знам защо не работи в неделя…
Сините му очи ме гледат лукаво над чашата.