— Естествено — продължава той — не сте особено очарован от перспективата да го оперирате?
— Да ви призная, така е. Разбира се, вече съм оперирал апандисит десетина пъти. В едно хирургическо отделение по време на стаж в Шербургската болница.
— Добре ли се справихте?
— Твърде.
— Какво значи това „твърде“?
— Случаите бяха най-обикновени, без усложнения. А когато е без усложнения, операцията от апандисит не е проблем.
— Да предположим, че при Лангоне симптомите се изяснят и че вие сте стопроцентово сигурен в диагнозата.
— За съжаление, капитане, можем да бъдем стопроцентово сигурни само когато отворим корема.
— По дяволите!
— Но дори и осемдесет процента да съм сигурен, пак оперирам. Защото иначе рискувам перитонит.
— А при перитонит трябва да качим болния на хеликоптер — казва капитанът. — С други думи, край на скритостта.
— Това вече се е случвало, струва ми се.
— Два пъти. Първият заради криза от апандисит, и то на бордовия лекар, а вторият поради перитонит на един от офицерите.
— Аз не бих рискувал перитонит. Ще оперирам, ако диагнозата се потвърди.
Мълчание, после пашата пита.
— Страх ли ви е, док?
— Малко. Едно е да оперираш в хирургическо отделение с компетентни помощници наоколо, с всичките удобства на една голяма болница и съвсем друго на подводница, без съветник, който да се притече, ако операцията се усложни. С една дума, ще се чувствам малко сам. Но не се безпокойте, капитане. Страхът е преди операцията. Започна ли, минава.
— Не се безпокоя. Ще гледам корабът да е стабилен. Ще задържим в удобна дълбочина.
— Благодаря ви, капитане. Всъщност повече ме безпокои не самата операция, а условията. Имам анестезиолог: Льогийу. Имам и фелдшер да ми подава инструментите — Морван. Но нямам човек да държи щипците.
— Говорете за това с помощник-капитана — отговаря ми пашата и става.
И с приятелска усмивка, която му връщам, той излиза. Но не съм убеден, че разбра до каква степен щипците ми създават затруднения. Необходимо е да има отлично съгласуване между хирурга и помощника му, който държи разреза отворен с щипците. Помощникът трябва да разтваря или да отпуска, когато е необходимо. А това не може да се импровизира. Влизам в стаята си, затварям вратата и се хвърлям на койката. Думата „койка“ е очарователна. Много ми харесва. От женски род е. И колко жалко, че върху нея човек се чувства така самотен. Колко далечни ми изглеждат сега мечтите ми за блажена почивка.
Изведнъж си спомням един разговор от преди два дни с мичман Кергьонек — „Президента“, както го наричат офицерите, или „Прези“ — екипажът. Той отговаря за поддържането на шахтите в ракетния отсек и когато го попитах дали веднага ще разбере, ако има повреда, той се усмихна и замълча, преди да ми отговори.
Наближава четиридесетте — „старец“ за екипажа. Гледа изпитателно зад телените си очила и създава впечатление на изключително сериозен и солиден човек.
— Нали затова контролираме — ми каза той.
— Но да предположим, че има някаква голяма повреда. Не знам каква точно, да речем…
— Изпускане на въздух от някой клапан?
— Да, например. Предполагам, че е нещо сериозно.
— Доста — казва Президента флегматично. — Без въздух не можем да изстрелваме ракетите. А за какво е тогава АРПЛ?
— И можете ли да го поправите?
Той ме погледна и натърти:
— Трябва да се поправи! Винаги сме се справяли…
След това добави усмихнат:
— Няма как да звъннеш на приятелчето и да го питаш какво да правиш.
Излегнат на койката, се стряскам от тази мисъл. Аз също няма да мога да се обадя по телефона. Аз също, ако се случи най-лошото, ще трябва да ремонтирам Лангоне сам с подръчните средства на борда.
Осма глава
Три дни по-късно рано сутринта Льогийу ме чака пред вратата на лазарета. Щом ме вижда, тръгва към мен и ми казва тихичко:
— Лангоне е тук, докторе. Има 38,5° и симптомите май вече са ясни: пълна непроходимост на червата и газове.
— Льорузик ли го доведе?
— А, не! Този път дойде сам. Съвсем си е глътнало езика момчето.
Намръщвам се. Но в изолационното влизам с най-успокояващата си усмивка. Лангоне лежи на операционната маса, лицето му е издължено от уплаха и гледа тревожно.
— Е, Лангоне — обръщам се аз към него, — идвате пак да ви поглезим, така ли?
Вземам ръката му и меря пулса, като продължавам да се усмихвам: 95. Слава богу, пулсът съответства на температурата. Ако не беше така, щях да се опасявам от най-лошото.
Опипвам корема, като поставям Лангоне по гръб, след това на лявата страна. Този път признаците са налице: когато притискам дясната слабинна кухина, усещам под пръстите си стягане и лицето на Лангоне се сгърчва от болка. А при опипване отляво Лангоне реагира на натиска.