— Ръкавица, Льогийу!
Казвам на Лангоне да се отпусне, което очевидно не е много лесно, както е скован от страх, и правя преглед през правото черво. Откривам непостоянна болка високо вдясно.
Завивам Лангоне с чаршафа и отново му се усмихвам.
— Още малко ще ви задържим. Но бъдете спокоен, няма да боли. Яли ли сте?
— Не.
— Гладен ли сте?
— Никак, докторе — опитва се да се усмихне той. — По-скоро обратното.
И прави красноречив жест.
— Ако ви се доповръща, повикайте Льогийу.
Връщам се в лазарета и правя знак на Льогийу да затвори вратата.
— Снимка на корема. Снимка на белите дробове. Анализ на урината и кръвна картина за левкоцити.
— Ще оперирате ли, докторе?
— Да.
Едва произнасям тази дума и гърлото ми изсъхва. Не зная дали моята вътрешна уплаха се е предала и на Льогийу, но и той изглежда объркан.
— Извинете, че ви задавам този въпрос, докторе, но защо не опитате първо с антибиотици?
— Не. Такава глупост не трябва да допускаме. Отначало има подобрение, но през това време инфекцията се разпространява тихомълком. А когато температурата и смущенията отново се появят, перитонитът не ни мърда.
Изричам думата и се стряскам от нея. При перитонит трябва да се действа мигновено. А нямам оборудване. В най-лошия случай изходът е фатален. В по-добрия — болният ще замине с хеликоптер, но това ще бъде катастрофално за рейса: свършено е с тайната.
Опомням се и виждам, че сме само двамата с Льогийу в лазарета.
— Къде е Морван?
— Спи, докторе — казва поусмихнат Льогийу.
Поглеждам часовника си:
— Събудете го!
Льогийу изглежда учуден от тона ми, но не казва нищо. Не мога да не призная, че винаги усеща психологическия момент, когато е по-добре да замълчи.
И аз май трябваше да си замълча и да не си го изкарвам на Морван. В момента няма никаква спешна работа в лазарета, дори не се нуждаем от почистване. Всичко блести от чистота като във фламандски дом. И няма никакво значение дали Морван ще поспи още пет минути. Е, да, дисциплината. Но какъв абсурд е формалната дисциплина! Когато заповедта е безсмислена, води до безредие!
— Във всеки случай — казвам аз — той ще трябва да ви помогне и тази нощ ще спи на мястото на Лангоне.
— Нали знаете, докторе, че за Морван всички койки са еднакви.
Макар че резкият тон го е засегнал, както би засегнал и Морван (нали Льогийу е старши фелдшер и отговорник за лазарета!), той не ми се сърди. Твърде е деликатен и може да ме разбере. И ми помага да се върна към по-спокойния тон. Усмихвам му се леко и той на мен, после излизам. Льогийу има недостатъци, които се стремя да ограничавам, но и ценни качества. При това качествата са повече от недостатъците. На път към помощник-капитана си казвам, че ако понякога Льогийу ме дразни, то е, защото самият аз не съм съвършен…
Капитан Пикар е истински живак, той е като духа на бащата на Хамлет: явява се там, където най-малко го очакват, и като че ли се движи под земята със скоростта на земен трус. Прекосявам цялата подводница, минавам през всички отсеци и навсякъде ми отговарят: „Ей сега мина.“ Стигам чак до машинния отсек, едва ли не надничам под валолинията — няма го. Извървявам обратно сто и трийсетте метра на подводницата до отсека с торпедата и въпреки че отново отвсякъде чувам „ей сега мина“, не откривам и най-малка следа. След упорито търсене прекратявам гонитбата и се връщам в каюткомпанията, където помощник-капитанът изведнъж се материализира, разположен в един фотьойл, вперил в мен иззад чашата с кафе черните си блестящи очи.
— Търсехте ли ме, докторе?
И се засмива със своя силен, отривист, а може би и малко сатанински смях.
— Нима вече знаете?
— Как да не знам? Разпитвате навсякъде за мен! И толкова усърдно ме търсихте, че минахте на две крачки от мен, без да ме видите! Е, вярно, не съм много едър…
И пак се смее.
— И вие ме оставихте да отмина, без да се обадите! Е, това ако не е проклетия.
— Е, нали вече знаете — казва той, — на подводницата никой не се губи: добре е уплътнена…
Това е класическата шега на подводничарите и въпреки това ми доставя огромно удоволствие. Знам, знам. Сент-Енян ми каза вчера, че аз не съм морски, а служител на Военноморското министерство. С една дума, доктор. Въпреки това се чувствам част от подводничарското братство и на всяка цена ще избягна перитонита. Мисля преди всичко за болния. Но ако не допусна перитонит, ще бъда доволен и за подводницата: пресвятата скритост няма да бъде нарушена по моя вина.