— Исках да поговорим за Лангоне, капитане — обръщам се аз към Пикар.
— Когото ще оперирате утре…
— Но откъде знаете, че ще оперирам утре? — зяпвам аз. — Едва преди десет минути го реших.
— Нали вече знаете, че и верните, и неверните новини се движат със светкавична скорост на борда.
— И как приемат хората новината за операцията?
— Сериозно. Разходете се малко и сам ще се убедите. Много е вълнуваща моряшката солидарност. А също и доверието, което имат във вас.
Преглъщам и не казвам нищо. Помощник-капитанът е втренчил в мен черните си очички.
— А вие, док, се притеснявате, че няма кой да ви държи щипците, нали?
— Точно така.
— Не си блъскайте повече главата. Идвам.
— Вие?
Отново се засмива. Не ще описвам отново смеха му. Предполагам, че вече имате представа за това насмешливо цвилене, което секва отведнъж.
Пикар продължава:
— Безспорно вие знаете, че на малките подводници помощник-капитанът е доктор, а негови помощници са фелдшерът и една книжка, която ние наричаме „книжния лекар“, в която пише какво трябва да се прави в такива и такива случаи. Изпълнявал съм тази длъжност и имам диплом за помощник-хирург. Умея да си мия ръцете. Умея да си обличам престилката, без да ги изцапам. Мога да понасям стерилната маска на лицето. Или, както й викате, „лигавчето“…
— Знаете ли да държите щипците?
— Да. Но ще трябва да ми казвате кога да разтягам, да повдигам, да отпускам…
С една дума, всичко. Но все пак чувствам безкрайно облекчение, че той ще ми бъде помощник, макар и немного опитен. Мисля си така с наведен надолу поглед и едва чувам помощник-капитана, когато се извинява, че го викат. Миг след това вдигам очи и като че се учудвам от празния му фотьойл. Но няма никак да се изненадам, ако, след като произнеса няколко магически заклинания, изникне от земята като Мефистофел.
Връщам се в стаята си, затварям се и препрочитам описанията на операциите, които вече четох предната вечер. Невероятен е броят на положенията, които може да заема апендиксът. Всички случаи са тук, черно на бяло. Всичко е предвидено. Всички усложнения са описани. Хирургът, който е написал това, е имал огромен опит. Завиждам му. Сега си давам сметка колко незначителен е моят собствен — някакви си десет операции в актива ми.
Жакие ме вика за втората смяна на обяд. Нито капитанът, нито помощник-капитанът са на масата. Събрали са се все мълчаливци: Алкие, Бекер, Мирмон, Форже, Сент-Енян. Вердьоле се опитва да оживи разговора, но не намира отклик и млъква. Този път и аз не съм разговорлив, а Вердьоле не се и опитва да ме извади от мълчанието. Дори не си спомням какво съм ял.
Връщам се в лазарета и Льогийу ми представя резултатите от изследванията. Белите дробове са чисти. Няма захар в урината. Броят на левкоцитите остава добър: 11000, макар и леко увеличен в сравнение с първата проба.
Отиваме с Льогийу в изолационното. Отново преглеждам Лангоне. Не, чудо не е станало: налице са всички симптоми на остра криза. И забелязвам една особеност, която в никакъв случай няма да улесни операцията. Лангоне е тлъстичък като бебе. Особено около корема. И което е още по-лошо, под мастния слой има здрава мускулна стена. Няма да е много лесно да стигна до перитонеума.
— Докторе, може ли да отворя лавката? — пита ме Льогийу.
— Да, разбира се. Когато се върнете, ще проверим сметките. Ще оперирам утре в шестнайсет часа. Колко време ни е необходимо според вас, за да превърнем лазарета в операционна, да приготвим инструментите, да сме със стерилно облекло…
— Правили сме репетиция с вашия предшественик и излезе един час и половина.
— Да речем, два часа.
— Колко продължителна упойка ви трябва, докторе?
— Чакайте да помисля! Такава операция в болница отнема един час, ако няма усложнения. Да, но тук не е болница. Нашият лазарет е голям за мащаба на подводницата, но в сравнение с нормална операционна е съвсем малък. Около болния ще сме четирима: вие, аз, Морван и помощник-капитанът. Доста народ. Знаете навярно, че Пикар ще държи щипците? Ще трябва всичко да му казваме. Така че смятайте два часа за упойката.
— Добре, докторе. А кога да съобщя на Лангоне за операцията?
— Тази вечер в десет, когато приспивателното започне да действа. Много ли е уплашен?
— И да, и не. Изглежда по-скоро доволен, че се грижим за него, и взема изследванията за лечение.
Морван не обелва дума. Той стърчи с една глава над двама ни, огромните му лапи висят на дългите ръце. Толкова е черен и космат, че през широко разтворената яка на ризата се вижда как космите на гърдите му се сливат с брадата. Сигурно ни е слушал, но изглежда на хиляда мили далеч мислено от нас. Може би сега, когато млъкнахме, си мечтае за своите бретонски полета — толкова едър, че напомня потъмнял от вълните огромен менир43. Направих веднъж това сравнение пред Льогийу, но той не го хареса: „Не, докторе, те там, в Кот дьо Нор, май нямат менири. Менирите са при нас, в Морбихан.“
43
Отвесни побити каменни стълбове от праисторическата епоха, характерни за Бретан. — Б.пр.