Льогийу тръгва към лавката и аз се опитвам да завържа разговор с Морван просто за да му покажа, че забелязвам неговото съществуване.
— Преброихте ли левкоцитите, Морван?
Идиотски въпрос: аз го знам и той знае, че аз знам.
— Ъхъ, докторе!
— Много пипкава работа е тук, само с пипетка и хематометър.
— Ъхъ, докторе.
— Кой знае, някой ден може да ни отпуснат автоматичен брояч.
— Ъхъ, докторе.
— Тогава ще става много по-бързо.
Изтощен от разговора, млъквам и аз. Няма нищо по-заразително от мълчанието. Попълвам съвестно книжата си, прав пред операционната маса. Предполагам, че външно нищо не ми личи. И наистина гласът ми е нормален, ръцете ми не треперят, с нищо не издавам вълнението си. Но спокойствието ми е като на студент пред изпит. А то си е и така. С тази разлика, че е по-сериозно, защото става дума за човешки живот. „Като хирург можеш всичко да правиш, само не и да умориш болния“ — ми беше казал главният лекар на Шербургската клиника.
След като приключвам, се сещам, че кремът ми за бръснене е на свършване. Пред лавката има опашка, но вместо веселото оживление, което обикновено цари в този кът на подводницата — нали тук се разказват най-новите шеги и клюките от коридора, — атмосферата е особена, цари напрегнато мълчание, сред което сегиз-тогиз приглушено се обажда някой. Когато се появявам, мълчанието става още по-тягостно и хората са необичайно внимателни с мен.
— Докторе, ако бързате, минете пред мен…
— Не, не, мога да почакам, благодаря. Нямам бърза работа.
Роклор, Бишон и другите веселяци и постоянни клиенти са тук, но и те са напрегнати като останалите — още повече когато се появява Льорузик.
Льорузик е стюардът в бюфета и в това си качество ръководи и обучава строго, но бащински морячетата, които сервират. Той именно, драга читателко, доведе преди три дни manu militari44 Лангоне. И той е бретонец, много набит, с гърди на орангутан и грубо изсечено лице, толкова червено, че дори и характерната за подводничарите бледност не може да го обезцвети. И на тази муцуна — чифт невероятно меки, сини като незабравки очи.
— Господин докторе — обръща се той към мен (от „старите“ е и затова се обръща уставно), — извинете, мога ли да ви задам няколко въпросчета?
— За Лангоне ли? Кажете.
Имам чувството, че ушите на цялата опашка щръкват, а очите блясват и през рамо се насочват крадешком към мен. Само гласът на Льогийу се чува иззад гишето: „Следващият, моля“, защото следващият е толкова заинтригуван от разговора, че забравя за какво е дошъл.
— Апандисит ли има Лангоне, господин докторе?
— Да.
— Разправят, че ще го оперирате.
— Да, утре следобед.
— Извинявайте, ще ви питам още нещо: някои казват, че тази операция била лека. Други пък — че напротив.
— Когато коремът е отворен, няма шега. Но с апандиситите обикновено няма причина за опасения. Освен ако не настъпят усложнения, разбира се.
Льорузик ме гледа със своите незабравки. Изглежда много объркан.
— А може ли да се появят усложнения при Лангоне? Такова младо момче! И яко!
— Усложненията не зависят от възрастта.
— Чак не е за вярване! — повдига широките си рамене Льорузик. — Както казваше баща ми: това човекът е нищо работа.
Виж ти какъв песимизъм. Човекът е „нищо работа“, но по отношение на какво? Може би на своите мечти за безсмъртие?
— Не се тревожете! — продължавам аз. — Няма причина с Лангоне да настъпят усложнения. Ако искате, можете да го посетите в лазарета. Но само вие. Или най-много двама души. И не повече от 10 минути. Не му говорете за операцията, още не сме му съобщили.
— Ще ида, разбира се — казва Льорузик. — Добро момче е Лангоне…
Кимам утвърдително и тупвам леко Льорузик по рамото. Той си тръгва така развълнуван, че забравя какво беше дошъл да купи.
Това, което Льорузик каза за Лангоне, се отнася за самия него: услужливостта му е пословична. Мъчи го безсъние и много често става нощем, но вместо да се разхожда по борда, да търси компания или да хапва нещо в бюфета, се е сетил да помага на пека. „Идва му отръки“ — казва за него пекът, скривайки задоволството си зад този хладноват коментар.
Идва редът ми, купувам си крем за бръснене и тъй като чувствам нужда да се раздвижа, обхождам подводницата от единия край до другия. Навсякъде се натъквам на същата напрегната атмосфера, както при лавката. Не липсват приятелски погледи, но поздравите са сдържани, думите оскъдни, а иначе момчетата са така приказливи, винаги готови за шега, дори за приятелска закачка. Днес се задържам по-дълго в ракетния отсек — както вече знаете, най-хубавия, най-осветения и най-кокетния. Познатият ми китарист пак стои облегнат на унищожителната осемнайсеттонна ракета, но този път не ми каза усмихнат, както обикновено: „Е, докторе, вие май предпочитате колелото пред музиката.“ Роклор ме вижда да въртя педалите, но не се шегува, както обикновено, с мен на своя загладен от съпругата бретонка марсилски диалект: „Пресвета майко, вие смъквате всяка минута по един грам, докторе. Ако карате така, ще се стопите пред очите ми!“ И свръзката Виньорон, когото срещнах на връщане в Главния команден пункт, не се спря да ми съобщи, както всяка седмица: „Господин докторе, имахте право. Нищо не е станало. Тя ми се отсърди. Получих фамилиграма!“