На път към лазарета срещам помощник-капитана, с когото споделям колко ме трогва тази угрижена атмосфера на борда.
— Вестта, че едно моряче ще бъде оперирано от апандисит в Брест, никога не би предизвикала подобна тревога — казва помощник-капитанът и втренчва в мен живите си очички. — Изглежда, на брега обичта на всеки е обсебена от семейството. Не че тук се забравят близките, но другарството се засилва. Човекът е странно животно: обича да обича.
— Особено онези, които са в една подводница с него — казвам аз.
Помощник-капитанът се изсмива отривисто:
— Е, док, на вас ви се иска тази обич да стане всеобща! И на мен също! Но колко време ще трябва да мине дотогава? Още един-два милиона години!
Сутринта преди операцията Льогийу е в много лошо настроение и споделя с мен опасенията си:
— Забелязахте ли мастния слой на този хубавец! Не знам как ще изглежда, когато чукне петдесетте! Няма по-досадно за анестезиолога от такъв търбух. Дебелите не се упояват по време на операцията, а после заспиват и не можем да ги събудим. Всичко поемат в тлъстините, а след това то потъва в кръвта. Защо се смеете, докторе?
— Смея се на това „потъва“. Веднага си личи, че сте флотски фелдшер.
— Гордея се с това — казва Льогийу.
Вратата на изолационното е затворена и ние с Льогийу сме сами в лазарета, защото Морван спи като пеленаче и похърква в стаята на Лангоне. Откакто е отишъл там, в лавката за един ден продадох 5 кутии тапи за уши. Абсолютен рекорд.
— Знаете ли, Льогийу — подхващам отново, — и за хирурга тлъстините създават затруднения. Като добавите и мускулната стена, едва ще стигам с пръсти до перитонеума. Затова кажете на Морван да се помоли на всевишния да открия лесно апендикса и да не бъде труден за вадене.
— Да го пита най-вече защо е лепнал на човека такова ненужно нещо, когато го е сътворявал — мърмори Льогийу. — Побеснявам от мисълта, че милиони хора са измрели заради една недомислица…
Аз мълча. Суеверен съм, няма да придирям на Твореца точно преди операция.
Часът преди началото е непоносим. Краката ми треперят, сърцето ми ще се пръсне, пот се стича по гърба ми. Но когато съм вече с престилка, с лигавчето на устата и ръкавици, паниката ми се изпарява и помен не остава от нея. Знанията и разумът ми се възвръщат. Сега съм спокоен и съсредоточен. Нищо не убягва от погледа ми.
При главата на Лангоне стои Льогийу. Вдясно от мен Морван ми подава инструментите. От другата страна помощник-капитанът, облечен в стерилна престилка, е готов с хирургическите щипци.
Правя седемсантиметров десен коремен разрез на Мак Бърни, а не петсантиметров, понеже се страхувам, че заради телосложението на моя пациент целите ми пръсти ще хлътнат, докато стигна перитонеума. След това разрязвам големия и малкия двигателен мускул. Стигам до коремната ципа, повдигам я с щипци и се подготвям да разрежа и нея. Трябва да внимавам да не хвана с ципата и някой вътрешен орган.
Готово. Коремът е отворен. Часът на истината настъпи. Мозъкът ми почти автоматично преповтаря правилата за откриване на апендикса… Намирам го! Слава богу, не е залепен за сляпото черво. Улавям края му с пинцета. Опъвам го, за да освободя началото му, израстващо от сляпото черво. Притискам основата. Овързвам я. После срязвам апендикса над превръзката. Готово!
Не, още не е готово, не е време да се отпускам. Трябва да се постави всичко това в ред.
— Морван, колко бяха тампоните!
— Осем!
Ужас! Извадил съм само седем! Къде е осмият?
— Отворете малко, капитане.
Оглеждам тревожно. Ето го! Толкова е тънък и се слива, както е напоен с кръв, с тъканта на сляпото черво.