Но това хамелеонско прикритие няма да го отърве. Хващам го с пинцетите. Докато зашивам, Морван още един път проверява дали всички игли, щипци и ножици са налице. Нищо не сме забравили в корема, на нашия пациент. Не бих могъл да твърдя, че когато зарасне, моят външен шев ще може да се мери с естетическите шевове на големите майстори. Но Лангоне не е танцьорка от „Crasy Horse“45 или красавица с дълбоко изрязан бански на плажа — едва ли му се случва често на този як селски момък да си показва корема.
В последния миг става нещо, от което ми избива пот по челото. Виждам, че Морван носи шишенце етер в ръката и му изкрещявам:
— Махнете етера! Изключете, изключете!
Той спира със зяпнала уста.
— Изключи електрическия скалпел! — крещи Льогийу.
Той го изключва и аз си отдъхвам. Лангоне не успя да пламне пред ужасените ни погледи.
Морван и Льогийу го пренасят на койката и го слагат на система. Свалям маската и ръкавиците и поглеждам часовника си.
— Колко време? — ме пита помощник-капитанът, който светкавично се измъква изпод престилката.
— Два часа и десет минути. Не усетих как минаха.
— А аз усетих! — засмива се отривисто помощник-капитанът. — Не беше много лесно с щипците. Накрая ми изтръпнаха ръцете… Въпреки че ми беше интересно.
— Благодаря ви, капитане!
— Добре ли мина операцията?
— Много добре. Имахме късмет.
Той се усмихва на моето „имахме“ и си тръгва. Не, не си тръгва, изчезва. Винаги ми се струва, че хлътва в някаква дупка.
Целият плувам в пот и въпреки че свършихме относително бързо, се чувствам капнал. Независимо от песимистичните твърдения на Льогийу за дебелите пациенти Лангоне бързо заспа и сега се събужда без проблеми. Очите му са широко отворени и той примигва, за да разсее мъглата пред очите си и да види сред нея наведените над него лица. Ето, разпозна ни. Усмихва ни се и трапчинката на брадичката му хлътва. Усмивката му е по детски трогателна и благодарна.
— Момче — казва Льогийу, — ще има да се хвалиш из твоето село, че апендиксът ти е опериран посред океана на сто метра дълбочина — да не се случва с всеки!
— Не те чува — обажда се Морван.
Цяло изречение от три думи: това е рекорд за Морван. Но ето — първия път, когато се отдава на подобна необуздана словоохотливост, сбърква. Лангоне е чул. Защото, когато двайсет и четири часа по-късно идва да го навести Льорузик, Лангоне повтаря лиричната фраза на Льогийу, но като своя, без да си спомня произхода й. Льорузик на свой ред я повтаря в бюфета и тя обикаля целия екипаж, предизвиквайки вълна от радост и умиление към малкия перач, превърнал се в герой на кораба.
— Видяхте ли, док — ми казва капитанът след една седмица, докато пием чай в каюткомпанията. — Подводницата е като стъклена клетка: всичко се вижда, всичко се чува. Освен това е и резонаторна кутия: всичко се усилва — и доброто, и лошото: мърморенето за храната, сдърпването между пека и готвача, операцията на апендикса, всичко се разраства до фантастични размери. Тревогата за Лангоне преди операцията беше невероятна. Лавина от човещина. Всеки от тези корави мъжаги се усети баща на Лангоне. И облекчението след това беше неописуемо, Лангоне се превърна в талисман, в галеник, в любим син. А вие, док, се наредихте до архангел Михаил: със скалпел в ръка вместо с копие сразихме дракона апандисит…
— Надявам се — казвам аз през смях, — че статуята ми няма да се сгромоляса преди края на рейса. Добре, че той наближава.
— Аз се надявам, че талисманът на АРПЛ няма да се надуе. Прането е много важна дейност. Кога излиза Лангоне от лазарета?
— Утре сутринта.
— Може ли да се върне на работа?
— Не бива да се пресилва.
— Добре! Ще поговоря с помощник-капитана как да направим, че да има по-малко натоварване.
— А на мен кой ще ми помогне да се възстановя? — засмивам се аз.
Той също се засмива.
— Вие ще си помогнете сам. Умеете много добре! А и така добре обуздавате курсантите…
След тези думи, отправяйки ми един бърз поглед като просветване на фар, той си тръгва и ме оставя, потънал в размисъл. Истина е, че понякога се опитвам да смекча по-разюзданите закачки на Верду и Вердьоле, но според мен без особен успех. Дали пък пашата не иска косвено да ми подскаже да увелича усилията си, за да не се налага самият той да успокоява топката? Може би си мисли, че в някои случаи тежестта на пагона е твърде голяма, докато моят е по-лекичък и не би засегнал хората, които се налага да „укротявам“.
На другия ден сутринта Льогийу ми казва:
— Чухте ли, докторе, в бюфета мърморят?
— Пак ли?
— Защо „пак“?
— Не си ли спомняте за боба с наденица. Момчетата бяха недоволни, че една кутия се дели на четири, искаха да бъде за трима. И обвиниха Четката, че ги държал гладни…